— Да, вуйчо Джо — отговори най-големият и се обърна.
— Ще взема тази вилица.
Роби закрачи обратно и му предаде вилицата, която беше тикнал в задния си джоб, а после избяга, кикотейки се.
— Тези тримата са истински палавници — отбеляза дядо му. — Няма ли да си ядеш закуската?
— Ще я ям, дядо. Първо имам да свърша нещо. Връщам се веднага.
Джо приближи към Джими и Мег.
— Всичко наред ли е? — попита ги.
— Джо, драги, всичко е прекрасно! — отвърна Мег и пое ръката му. — Благодаря ти.
Луничава и червенокоса, тя беше избрала рокля от органза в кремав цвят. Джими ѝ беше подарил перлени обици, а майка ѝ беше украсила сплетената ѝ коса с бели рози. Джо винаги я беше смятал за хубаво момиче, но руменината на бузите ѝ и синята мекота в погледа ѝ, щом зърнеше съпруга си, я правеха наистина красива.
— Радвам се, че се наслаждавате на своя ден. Може ли да отвлека мъжа ти за кратко? Няма да го задържам повече от минута.
Мег отговори, че не възразява и Джими последва Джо към къщата.
— Какво става? — попита.
— Имам сватбен подарък за теб.
— Още един? Джо, твърде много е…
— Не, не е. Хайде. — Той въведе брат си в кабинета, затвори вратата и посочи към голяма плитка кутия на бюрото. — Отвори я — каза му.
Джими повдигна капака и отмести парчето мек плат. Пред него стоеше правоъгълна месингова плочка. Прочете надписа върху нея: „СТОКИ НА ЕДРО БРИСТОУ ОТ КОВЪНТ ГАРДЪН, ДЖ. И ДЖ. БРИСТОУ, СОБСТВЕНИЦИ“, а после погледна смаяно брат си.
— Боже, Джо.
Джо пое ръката му и я разтърси.
— Партньори — заяви.
— Никога не съм очаквал подобно нещо. Защо си го сторил? Това е твоят бизнес, ти положи началото…
— И никога не бих успял без теб. Бизнесът е и твой. Просто реших, че е редно да направим нещата официални. Адвокатите подготвят документите. Би трябвало да са готови следващата седмица. Като се съберат заедно новата ти заплата и половината от печалбата от най-голямата фирма за продажба на плодове и зеленчуци, не би трябвало да имаш проблем да купиш на Мег онази къща в Айингтън, която харесва.
— Аз… Дори не знам какво да кажа. Благодаря ти.
Преливащ от емоции, той сграбчи брат си и го потупа по гърба. После взе плочката и изхвърча от кабинета, за да каже на младата си съпруга какви късметлии са.
Върнал се при гостите, Джо ги наблюдаваше — Джими се бе ухилил до уши, а Мег проследяваше с поглед надписа — с тъжна усмивка на лицето. Джими се беше подредил добре. Ожени се за прекрасно момиче, което обичаше истински. Скоро щяха да създадат потомство. И сега, с това ново партньорство, щеше да разполага със средства да задоволява всички потребности на новата си съпруга и бъдещите им деца.
Самият Джо притежаваше няколко милиона. Дори след като отстъпеше половината от бизнеса с търговия на едро, пак му оставаха всичките магазини „Монтагю“ и така доходния бизнес с доставки от врата до врата. И въпреки това, докато гледаше брат си, почувства се като последен бедняк. От тях двамата само Джими притежаваше онова, което беше наистина ценно.
Докато стоеше с ръце на кръста, Джо почувства изведнъж как някой промушва ръка през неговата.
— Много хубава постъпка, мили — заговори майка му.
— Нищо повече от онова, което заслужава — отговори Джо. — Трябваше да го направя преди много време.
Роуз носеше тъмночервена копринена рокля, купена от него, и наметка с многоцветен десен. Вече по-възрастна и побеляла, тя още му се струваше хубава. Преди години той настоя тя и баща му да се изнесат от влажната и студена къща на Монтагю Стрийт и да се преместят в хубава и нова редова къща във Финсбъри. Те останаха една седмица, но затъжени за Уайтчапъл и приятелите си се върнаха обратно в старата и отказаха повече да помръднат. Джо прие поражението си, купи къщата и плати да я ремонтират. Макар да им беше дал голяма сума, баща му продължаваше да продава на пазара всеки ден без понеделник с майка му редом до него. Най-голямото им разточителство се изразяваше в нова сергия на колела и периодично посещение на концерти.
Роуз огледа лицето на сина си. Проследи насочения му към Джими и Мег поглед.
— Мислиш за нея, нали?
— За кого?
Роуз го изгледа.
— Минаха десет години, миличък.
— Знам колко време мина, мамо, така че спри, преди да си започнала. За никого не мислех.
— Добре, няма да казвам и дума. Просто се тревожа, това е всичко — отвърна нежно Роуз. — Почти на трийсет си. Редно е да си имаш жена. Семейство. Хубав и успял мъж като теб. Познавам поне десет момичета, които биха дали зениците на очите си за такъв като теб.