Теди искаше тя да отстъпи. Да се отдръпне от нещо, обещаващо да бъде жестока битка. Знаеше, че съветът му е породен от желание да я защити и тя го оценяваше. Но ѝ се струваше, че Теди пропуска нещо важно. Беше прочел писмото от адвокатите на Елгън и беше забелязал единствено задаващата се съдебна битка, но тя видя и нещо друго. Нещо написано между редовете. Страх. Рандолф Елгън беше уплашен.
Очевидно се надяваше, че заплахата му да си тикне носа в личния ѝ живот и да извади на показ най-интимни подробности от брака ѝ би я стреснала. Явно се тревожеше, след като прибягваше до такива мерки, заключи тя. Сигурно мисли, че може и да победя. Адвокатите му са го уведомили, че искът ми е добър и би могъл да изгуби фонда на Ник. Ужасява се от перспективата да обясни на Бъртън, че е изгубил акциите му. Ако успее да ме принуди чрез заплаха да оттегля иска си, няма да му се наложи да го прави.
Осъзнаването, че Елгън се бои, вдъхна кураж на Фиона. Нямаше да отстъпи.
— Теди, ето какво искам да се направи — заговори и седна до него. — Пиши до адвокатите на Елгън и ги уведоми, че една трета е истинска обида. Кажи им…
— Фиона, подтиквам те да приемеш предложението. Ако държиш на иска си, не мога да продължа да те представям. Дадох думата си на Ник, че ще се грижа за теб. Бих нарушил обещанието си, ако те насърча да постъпиш така.
— Връщам се в Лондон.
Теди изпусна дълбока пораженческа въздишка.
— Кога?
— До седмица.
— Фиона — произнесе уморено той. — Моля те… умолявам те да не го правиш. Ще те разкъсат на парченца. Ще се погрижат всяко гнусно обвинение да достигне до нюйоркските вестници. Ще има скандал и този път няма да съм способен да го предотвратя. Ще бъдеш съсипана. Би могла да затвориш вратите на „Тас Тий” още днес. Всички знаехме за Ник и това не променяше нищо, той ни беше приятел. Но не всички са така широко скроени. Това, което представляваше Ник е грях според някои хора и няма да купуват чай от теб, ако те смятат за съучастничка в разврат.
Фиона пое ръката му и я стисна.
— Не ме изоставяй сега, Теди. Нужен си ми. Винаги си бил до мен. Винаги. Бъди до мен и сега.
Теди се вгледа в очите ѝ в опит — помисли си тя — да схване причината за нейната обсебеност.
— Не го прави, Фиона. Това е лудост — заговори тихо. — Ще унищожиш всичко, за което си работила.
— Грешиш, Теди — отговори. — Именно това е всичко, за което съм работила.
Глава 69
— Мина известно време, откакто кракът ми за последно е стъпвал точно в тази дупка — каза Роди, докато оглеждаше крещящо боядисаната табела на „Тадж Махал”. Насочи поглед към горните етажи на тухлената сграда и забеляза редица от счупени прозорци. — За това ли говориш?
Полицай Макфиърсън кимна.
— Всички тези прозорци плюс вратата са били разбити и касата е опразнена.
— Снощи ли?
— Да.
— Куин лично ли докладва?
— Не, един от съседите чул шум от строшено стъкло и се развикал за полиция. Чух врявата и дотичах. Обясних на Куин, че ще му съдействам, но той не пожела помощта ми. Заяви, че проблемът бил негов и той ще се погрижи. Ядове с някакви местни типове, както обясни.
— Двама зловредни мръсници на име Шиън Бомбето и Сид Малоун — отбеляза мрачно Роди.
— Да, но кой от тях? Винаги съм знаел, че Куин е човек на Шиън. Мислиш, че са сменили страните ли?
— Не знам, но възнамерявам да открия. Нещо става. Защо изведнъж Малоун започна да се появява и прозорците на Куин са изпочупени. Води се война за Източен Лондон. Чувствам го. Който и да е този хлапак, има големи планове и те включват нашата страна на реката.
— Мислиш ли, че Дени би ти дал някои отговори.
— Ще го направи, ако не иска заведението му да затвори. Хайде, да вървим.
Роди отвори вратата на „Тадж Махал” и влезе, следван плътно от Макфиърсън. Беше подготвен за обичайните неприятни изживявания — за навъсени погледи и измърморени под нос ругатни. За вулгарните забележки. За остатъците от нечия вечеря, захвърлени в краката му, за плисване на бира върху куртката му, за бутилка, запратена към главата му. Беше подготвен, че някое от момичетата на Дени ще му предложи услугите си. Дори очакваше Дени да го придърпа и да го засипе с предложения за уиски и телешки стек за сметка на заведението. Но не беше подготвен за онова, което видя.
Нищо. Абсолютно нищо.
Вътре нямаше никого. Нито жива душа. В петък вечер. Осветлението беше угасено. Масите за билярд бяха празни. Пред бара нямаше подредени комарджии. Нямаше барман. Никой не похапваше вкусно пържено. Никой не се влачеше нагоре по стълбите след някое от момичетата. Той се завъртя в кръг, смаян от тишината.