— Куин? — викна несигурно. — Дени? — Не получи отговор.
Погледна към Макфиърсън и той не беше по-наясно от него самия. С ръце върху палките си, двамата мъже заобиколиха бара и минаха през вратата, водеща към кухнята. Там също нямаше никого, но мивката беше пълна с обелени картофи. На дървена дъска лежаха ред наденички, като че някой се беше канил да ги нареже.
Космите по гърба на Роди настръхнаха. Нещо сериозно не беше наред. Той излезе от кухнята, мина през общия салон и се насочи към главното стълбище. Офисът на Куин беше съвсем наблизо. Много вероятно вътре да беше Дени или Джейни Симс, негова приятелка и мадам за набора му от уличници. Те щяха да обяснят какво става.
— Куин! — викна. Нямаше отговор. Завъртя топката, но вратата беше заключена. — Дени? Вътре ли си? — кресна и заблъска по вратата. Пак никой не отговори. Точно щеше да заблъска отново, когато чу тих и неясен стон. Отстъпи и се втурна с рамо напред. Вратата се разтресе, но не поддаде. Той я блъсна отново. Ключалката се счупи. Влетя вътре.
Денис Куин лежеше на пода, безжизнените му очи се взираха в тавана. Около тялото му се събираше локва кръв като гнусно червено цвете.
— Мили боже — промълви Макфиърсън.
Роди коленичи и опипа шията на Куин за пулс, от което от прободната рана там бликна още кръв. Очите му обходиха тялото на Дени; предницата на ризата му беше червена. Когато се изправи, чу нов стон. Отне му миг да осъзнае, че не идваше от мъртвеца, а иззад бюрото в далечния край на помещението. Знаеше какво ще завари — кого ще завари — още преди да е приближил.
Джейни Симс лежеше на една страна и се бореше за всяка глътка въздух, а кожата ѝ лъщеше от пот. Беше притиснала длан към дълбока рана на гърдите, а другата ѝ ръка беше протегната пред нея. Погледна към Роди с обезумял стъклен поглед.
— Джейни, кой направи това? Кажи ми. Дай ми име.
Джейни преглътна, опита да заговори, но не успя.
— Дръж се, драга — каза Роди. — Ще те заведем в болница. — Той съблече куртката си и я покри. Опита се да я вдигне, но тя се разпищя от болка и му се наложи да я остави обратно долу. — Знам, Джейни. Знам, че боли, просто се дръж. Ще се оправиш…
Джейни поклати глава. Вдигна ръка. Роди я пое. Тя я натисна към земята.
— Трябва да тръгваме, Джейни. Ще те вдигна отново.
Джейни затвори очи. С последните си сили повдигна ръката на Роди и я стовари на земята. Той погледна към дланта си притискана към дъските от нейната, зърна аления ѝ показалец и най-накрая видя какво се опитваше да му покаже. Беше написала на пода буквата „ес“. С кръв. Със собствената си кръв.
— Шиън — промълви той.
— Или Сид — допълни Макфиърсън.
— Кой от двамата, Джейни? Шиън или Сид беше? — попита настоятелно Роди. Знаеше, че тя няма да изкара още дълго. Джейн преглътна отново. Повдигна гърди и после рязко ги спусна. — Дръж се — каза ѝ трескаво и стисна ръката ѝ. — Ще те изнеса навън.
Но докато говореше, усещаше как животът я напуска. Вече я нямаше. Роди поклати глава и изруга. Пусна ръката ѝ. Кръвта от раните ѝ се стичаше и замацваше изписаната от нея буква. — Какво е твоето предположение? Обърна се към Макфиърсън.
— Шиън, ако Куин се е обърнал срещу него. Малоун, ако не го е направил.
— Това е сериозна помощ — отвърна Роди. — Почти толкова сериозна, колкото от нашата мъртва свидетелка, доказателството, което беше зацапано и факта, че долу е имало над петдесет човека, когато това се е случило, но никой от тях няма да свидетелства. Двама души са били убити и нямаме нищо, за което да се хванем. Съвсем нищо.
— Прав сте за това, сержант. Но сгрешихте в едно нещо, което казахте по-рано.
— Какво е то?
— Войната за Източен Лондон не назрява. Вече е започнала.
Глава 70
Невил Пиърсън, бъбрив пълен мъж с очила, малко над шейсетгодишна възраст, се промуши покрай една стълба, прескочи кофа боя и протегна ръка към Фиона.
— Госпожа Соумс, нали? — попита и разтресе дланта ѝ така яростно, че зъбите ѝ се разтракаха. — Истинско удоволствие е. Теди ми писа. Разказа ми всичко за вас.
Носеше старомоден кафяв костюм, който можеше и да е бил стилен преди двайсет години, и жълта жилетка, осеяна с петна от чай и трохи. Беше плешив с изключение на снопчетата чисто бяла коса от двете страни на главата му, а цветът на лицето му беше на човек, обичащ да пийва и хапва. Изобщо не приличаше на Теди или на другите нюйоркски адвокати с техните изискани костюми и прически, добре поддържани ръце и скъпи обувки, които Фиона познаваше. С изтърканото си куфарче под мишница и очилата, поставени ниско на носа му, Пиърсън по-скоро изглеждаше като смахнат учен, отколкото като един от най-уважаваните адвокати по граждански дела в Лондон.