Пиха по чаша чай в салона и после по време на обяда обсъждаха изминалите десет години. Той и Грейс ѝ разказаха за живота си, за неговия напредък в полицията, а Фиона им разправи за себе си. Когато приключи, тя замълча за секунда и после добави:
— Има едно нещо, за което не ви казах. Причината за внезапното ни заминаване с Шийми. Извинявам се за това. И на двама ви.
Роди усещаше, че тя изрича тези думи с мъка. Понечи да я спре, но тя настоя.
— Не, чичо Роди. Искам да ви го кажа. Тормози ме от десет години. Искрено съжалявам, задето побягнах, без да ти съобщя къде отивам, без да ти благодаря лично за подкрепата, която ми оказа. Но за всичко това си има причина. Причина, която мога да ти обясня сега… която трябва да ти обясня. — Тя премести поглед между Роди и Грейс, а после към децата. — Но не мисля, че тук ще е уместно.
— Защо двамата с Роди не се разходите, Фиона? — предложи Грейс. — Аз ще почистя, а вие ще имате възможност да поговорите. Като се върнете, ще ядем десерт.
И ето, че двамата с Фиона поеха на разходка към близкия парк. Юлският ден беше към края си, но слънцето още грееше и небето беше безоблачно.
— Няма нищо по-хубаво от лятото в Англия, нали? — заговори Фиона, докато се възхищаваше на туфа лупини. — Преди никога не съм го забелязвала. Уайтчапъл беше мрачен без значение от сезона. Но днес минах през Хайд Парк и реших, че никога не съм виждала нещо по-прекрасно.
Роди се съгласи. Слушаше бъбренето ѝ на тема времето, цветята и Лондон и се чудеше защо тя говореше за всичко друго, освен за онова, което излязоха да обсъдят. Дали имаше нещо общо с Джо? Той целенасочено не го спомена, като реши, че тя сама ще заговори за него, ако желае. Или пък имаше нещо общо с онези пари, които някога Шиън заяви, че била откраднала от Бъртън? Каквото и да беше, колебанието ѝ да захване темата му даваше да разбере, че тя още е болезнена за нея. Според него беше по-добре с такива неща да се приключва отведнъж. Като да дръпнеш превръзката от раната. По-добре да стане бързо и рязко.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, момиче? — попита накрая.
Фиона кимна. Взираше се право напред и той забелязваше как стяга и разпуска челюст. Обърна се да го погледне и той зърна, че в очите ѝ се е прокраднал нов израз: обезпокоителна смесица от тъга и гняв — не, не гняв, а ярост — и тя беше нещо ново за него. Беше зървал там опустошителна скръб, докато тя живееше при него. Също така беше виждал и безнадеждност. Но никога нещо подобно.
— Има, чичо Роди. Чудех се как да го формулирам. Мъчех се да намеря кураж.
— Фиона, момиче, не е нужно да пробуждаш призраци от миналото…
— Нужно е. Ще ми се да не беше. — Тя посочи към близката пейка. — Да седнем. — Щом се настаниха, тя започна да говори. Историята, която беше потулвала в себе си толкова дълго, се изля наведнъж. Разказа му всичко и когато свърши, Роди се беше отпуснал на пейката с усещането, сякаш някой го е ритнал в корема. — Съжалявам, чичо Роди. Толкова съжалявам — каза и пое ръката му.
Мина известно време, преди той да успее да открие гласа си.
— Защо не ми каза всичко това преди? — попита най-накрая. — Защо не дойде при мен, вместо да бягаш? Можехме да сме ги арестували.
Фиона поклати глава.
— Не, чичо Роди. Обмисли го. Нямаше други свидетели освен мен. Никой не би приел моята дума срещу тази на Бъртън. И освен това знаех, че съм в опасност.
— Щях да те защитя. Щях да те държа в безопасност.
— Как? — попита нежно тя. — Щеше да ти се наложи да стоиш с мен във всяка минута от деня. В мига щом отидеше на работа, или до кръчмата, или да се видиш с Грейс, Шиън би предприел нещо. Аз вече се намирах в опасност и не желаех да излагам на нея и теб и Грейс. Трябваше да се махна. Постъпих по най-добрия — единствения — начин, по който ми хрумна.
Роди кимна. Само можеше да си представя колко уплашена е била и колко отчаяна. Пади. Убит. Налегна го тъга. Наведе глава и няколко сълзи потекоха по бузите му. През всички тези години мислеше, че е нещастен случай — и не че му беше леко. Но това! Да изгуби най-добрия приятел, който някога беше имал, заради нечия алчност… Беше му напълно непонятно. Плака дълго и дори когато вече не му бяха останали сълзи, остана да седи неподвижно.
След известно време чу Фиона да го пита дали е добре.
Вдигна глава и обърса очи.
— Просто… си мислех за всичко това — заговори. — За несправедливостта. Случило се е преди десет години и не е имало други свидетели освен теб, но все пак… трябва да има някакъв начин да накараме Бъртън и Шиън да платят за стореното. Не спирам да го прехвърлям в главата си, но не мога да открия начин да ги притисна. Дори и единия от двама им.