Ако само успееше да докопа тези акции, ако само Роди намереше как да закове Шиън. Ако само, ако само…
Фиона зави вдясно по Саутхамптън и се насочи към Ковънт Гардън. Погледна часовника си — почти четири — и ускори крачка.
Искаше някой ден да лансира в Англия „Чаша чай на мига” и знаеше, че ще ѝ трябва да е наясно как работят английските рекламни агенции. Имаше среща лично с Антъни Белкинс, шеф на фирмата, препоръчан ѝ от Нейт Фелдман, за да види образци от работата му и да обсъдят цени и стратегии. Знаеше, че ако успее да ангажира ума си с бизнес, щеше да забрави за другите си грижи. Поне за известно време.
Погълната от мисли, на самия ъгъл на Саутхамптън и Тависток, Фиона не забеляза един носач от пазара, запътил се право към нея, чиято количка беше отрупана с щайги, пълни с марули, докато вече не беше твърде късно. В старанието си да отскочи от пътя му, тя се препъна и се блъсна в стената на тухлената постройка. Мъжът се промуши покрай нея и я пропусна на косъм.
— Внимавайте къде вървите, госпожо — викна ѝ.
— Аз ли? — изломоти Фиона замаяна от падането. — Ти внимавай къде вървиш, загубеняко.
Мъжът ѝ прати въздушна целувка и изчезна зад ъгъла.
— Същински дяволи — прозвуча нечий глас. Фиона се обърна и видя жена с кошница цветя. — Добре ли си, миличка? — попита и ѝ помогна да стане.
— Така ми се струва. Благодаря.
— Трябва да внимаваш наоколо. Ще те прегазят като нищо. Довиждане.
— Довиждане — отвърна Фиона и се озърна за чантата си.
Видя я да лежи на тротоара и се наведе да я вдигне. Изпита болка в рамото. Явно се беше ударила, като падна. Изправи се, потърка болезненото място и зърна причината за неприятното усещане. Масивна месингова табела. Беше лъсната до блясък и на нея пишеше: „СТОКИ НА ЕДРО БРИСТОУ ОТ КОВЪНТ ГАРДЪН, ДЖ. И ДЖ. БРИСТОУ, СОБСТВЕНИЦИ“. Остана взряна в продължение на цяла минута, като четеше изписаното отново и отново, а после прошепна:
— Не може да бъде.
He е той, каза си. Защо би работил отделно. Той работеше във фирмата на Питърсън. Вероятно вече я ръководеше. Но трябваше да е той. Иначе кой друг? Имаше по-малък брат на име Джими — тя си го спомняше бегло — и сигурно той беше другия Дж. Бристоу. А също и сестри. Не можеше да си припомни как изглежда никоя от тях. Беше минало твърде много време. Помъчи се да преглътне, но устата ѝ беше пресъхнала. Отдаде го на падането.
Работещите на пазара минаваха край нея, някои не ѝ обръщаха внимание, а други я оглеждаха любопитно. Тя погледна вратата. Беше боядисана в наситено зелено като на техните магазини с Майкъл. Помнеше, че е виждала същия цвят на фасадата на „Фортнъм и Мейсънс”. По време на онова излизане, което си бяха устроили веднъж. И на двамата им хареса, и двамата решиха, че цветът е прекрасен за врата на магазин.
Искаше да влезе. Искаше да го види. Но се боеше. Направи крачка към вратата и спря. Недей, нареди си сама. Обърни се и си тръгни! Тогава поне ще можеш да си кажеш, че никога не си го видяла с халка на пръста, поставена му от нея, щастлив. Но не помръдна.
— Върви! — просъска сама на себе си. — Незабавно, проклета глупачке!
Накрая пое по пътя си. В началото вдървено, но после по-решително. Стигна до номер трийсет и две, стисна топката на вратата, но внезапно се обърна и затича обратно към сградата на ъгъла. Едно нещо, на което никога не се даваше, беше страхът. Можеше да се справи с тази ситуация. Беше надживяла всичко — гнева и скръбта. Просто желаеше да го види отново. Както би искала да види всеки стар приятел. Просто да провери как е и как се е развил животът му.
— Лъжкиня — прошепна.
Онова, което искаше да зърне, бяха така познатите весели сини очи.
Задъхана спря пред сградата и я огледа. Огромните леко открехнати врати разкриваха вътрешността на склад. Съмняваше се, че може да е вътре. Наситено зелената врата явно водеше към офисите, заключи. Щеше да пробва там. Пое дълбоко въздух и я отвори, изкачи едно стълбищно рамо и се озова в просторна рецепция, която се осветяваше от редица високи прозорци. Имаше дълго дървено гише, а зад него две жени седяха пред бюрата си и пишеха на машините си с бясна скорост; на трето бюро стояха два телефона, които звъняха непрестанно, вдигани от разтревожен млад мъж, чийто поглед не слизаше от часовника на стената. Щайги с пресни плодове и зеленчуци — да бъдат инспектирани и проверени, както предположи тя — бяха струпани безразборно наоколо.
Момче в бяло кухненско облекло, което тъкмо беше дошло с пощенски плик под мишницата, стоеше в центъра на помещението и отказваше да предаде посланието си на един ядосан служител.