— Това е менюто за партито — заяви предизвикателно. — Главният готвач Рейно ми поръча да го предам лично на шефа, а не на някакъв глупав служител.
Чиновникът заплаши да му извие врата. Младежът, който обслужваше телефоните, не вдигна очи дори веднъж, нито пък машинописките. Фиона започна да се отчайва, че ще привлече нечие внимание, когато забеляза млада и красива руса жена да разговаря с двама носачи близо до второто стълбище, водещо директно надолу към склада. Жената им подаде една голяма поръчка и после се обърна към нея.
— Мога ли да ви помогна?
— Бих… Бих искала да се видя с Джоузеф Бристоу — каза Фиона.
Жената се поколеба.
— Съжалявам — отговори. — Но в момента го няма.
— Кажете ми, господин Бристоу на Монтагю Стрийт ли е живял? В Уайтчапъл?
— Да.
Със сърце, блъскащо бясно, Фиона отвори чантата си и изрови визитна картичка.
— Може ли да му оставя това? — попита.
— Разбира се.
Като усещаше погледа на жената върху себе си, тя написа кратка бележка на гърба на картичката. Подаде ѝ я.
— Ако не възразявате.
— Ни най-малко. Довиждане.
— Да. Ами… Довиждане — отвърна Фиона, почувствала неудобство и разочарование. После се запъти към стълбите и към Тависток Стрийт за срещата си в „Бекинс и Браун”.
Кати Бристоу остана загледана след красивата чернокоса жена, докато тя изчезваше надолу по стълбите, а после хвърли поглед към картичката в ръката си. Там пишеше ГОСПОЖА НИКЪЛЪС СОУМС.
Тя е. Фиона. Сигурна съм в това, каза сама на себе си. Има лице, което е трудно да бъде забравено. Макар тя очевидно да е забравила моето, помисли си ядосано. Но пък на колко съм била аз тогава? Може би за последно сме се виждали, когато бях на осем.
— Кати! — ревна някой по коридора.
— Какво има, Джо? — Тя хвърли поглед покрай зоната на рецепцията надолу по коридора. Брат ѝ се беше показал на вратата на офиса си.
— Трябва ми списъка с гостите. За събота. Ще ми го донесеш ли?
— Веднага — отговори.
Той изчезна обратно. Кати отново погледна картичката. Това не е твоя работа, каза си. Все пак прочете съобщението.
Скъпи Джо, в Лондон съм за няколко седмици. Отседнала съм в хотел „Савой. Ще се радвам да те видя. Всичко най-хубаво: Фиона Финеган Соумс.”
Тя прехапа устна. Трябваше да я накараш да изчака, обади се съвестта ѝ. Трябваше да отидеш да повикаш Джо. Ще побеснее, ако разбере какво си сторила. Още можеш да я догониш, не е твърде късно. Настигни я!
Тя хукна към стълбите, а после спря. Защо, попита се. За какво? За да отворя старите рани? Фиона Финеган е омъжена. Госпожа Никълъс Соумс, така пише на картичката, нали? Няма причина да я догонвам. Абсолютно никаква. И защо изобщо иска да го види? Може би още му е ядосана, заключи. Може би търси някакъв вид отмъщение. Да му демонстрира, че е щастливо омъжена и изобщо не е на разположение.
Кати можеше да си представи изражението на брат си, ако само зърнеше картичката. Проклетият глупак би се завтекъл и би тичал по целия път до „Савой”. И след като я видеше, след като тя му разкажеше всичко за мъжа си и прекрасния си живот в Ню Йорк, той щеше да е напълно съсипан. Кати обичаше брат си много и я болеше ужасно да вижда неизменната тъга в очите му. Знаеше, че би изчезнала, ако се влюбеше отново. И знаеше, че това няма да се случи, ако се срещнеше с Фиона.
Обеща на Сали Гордън, че ще ѝ помогне да хване Джо и смяташе да удържи на думата си. Двамата говориха на сватбата на Джими и като че мина доста добре. Джо се държа много очарователно, а Сали беше толкова мила и красива. Как беше възможно да не си пада по нея? Биха били такава хубава двойка. Просто Джо трябваше да бъде накаран да го осъзнае. А повторната поява на Фиона в живота му само би объркала нещата.
— Кати! — кресна отново Джо. — Къде е списъкът с гостите?
Тя мигом взе своето решение. Накъса картичката и хвърли парченцата в боклука, а после извика:
— Изчакай малко. Идвам.
Глава 73
— Той е, сержант — заяви полицай Макфиърсън и размаха във въздуха лист хартия.
Роди загърби малкото правоъгълно огледало, висящо на вратата на гардероба му, и погледна другия мъж.
— Само че не е — отговори. — Защото няма как. Защото той е мъртъв.
— Да, прав сте — отговори чинно Макфиърсън.
— Но между нас да си остане…
— … напълно в рамките на хипотетичното…
— … според доклада на съдебния лекар…
— … мръсникът е съвсем жив и отново действа.