— Те имат да ви кажат нещо — заяви Том и сръчка пленниците си.
— Говорете, малоумници. Силно и ясно, та да ви чуят всички.
Нито Редж, нито Стан издадоха и звук. С убийствено изражение на лицето Том хвана едната си длан с другата и изпука шумно с кокалчета. Редж потръпна.
— Ние дадохме да се разберат на Дени и неговата пачавра — произнесе Стан с посинели и подути устни.
— И кой друг? — подкани го Том.
— Шиън Бомбето.
Роди погледна невярващо към Редж и Стан.
— Готови ли сте да дадете писмени показания и да се подпишете?
Те кимнаха нещастно и Роди накара събралите се полицаи да ги отведат. Том и Дик се насочиха към вратата.
— Почакайте — нареди им. — Как стигнаха до това състояние?
Том вдигна рамене.
— Не знаем. Така ги открихме. Пред кръчмата.
— Пред кръчмата? Пред коя точно?
— Пред която ви харесва.
— За кого работите? — попита Роди.
Том се усмихна.
— Не ви разбирам, сержант.
— О, не ме разбираш? — Роди отиде до вратата, хлопна я и я заключи. — Мислиш ли, че няколко дни в пандиза ще помогнат да ти се изясни?
— На какво основание?
— На основание, че така искам и няма кой да ми попречи. Какво ще кажете?
Том погледна към Дик. Дик кимна.
— Работим за приятел на Дени Куин. За човек, който смята, че не е редно на Шиън Бомбето да му се размине убийство.
— Приятел, друг път. Работите за Малоун. Шефът ви иска да отстрани Шиън от пътя си. Дава ми Редж и Стан и сега мисли, че аз ще довърша мръсната му работа вместо него, нали така?
Никой от двамата не отговори. Просто се взираха в Роди любезно и уважително, снизходително и вбесяващо.
— Онова, което не мога да разбера, обаче — продължи Роди, — е защо Малоун просто не е убил Редж и Стан. И защо просто не убие Шиън. Освен ако Шиън не се е покрил и на Малоун му е невъзможно да го намери. Може би е това. Може би използва двамата мръсници тук като примамка. Наясно е, че Шиън не ги иска в пандиза. Прекалено много се тревожи да не се раздрънкат. Ще дойде за тях. Ще се покаже и Малоун ще му види сметката. Прав ли съм, момчета?
Том преглътна. Дик примигна. Никой не каза и дума.
Роди отключи вратата. Беше получил своите отговори.
— Бъдете така добри, момчета — каза, — и уведомете господин Малоун да си стои от неговата страна на реката. Кажете му, че ако не го направи, много ще съжалява.
Том поспря, излизайки.
— Можете ли да ги осъдите, сержант? — попита.
— Ако подпишат признания, да.
— И Шиън също? За убийството на Куин?
— Ако успеем да съберем достатъчно доказателства срещу него или получим признание, да. — отговори Роди.
Том кимна.
— Дени Куин беше добър човек. И не заслужаваше да умре така. Шиън Бомбето го заслужава обаче. Ще увисне на въжето за това. — Усмихна се сковано. — По един или друг начин.
— Оставете това на нас. — предупреди го Роди. — Ако нещо се случи с Шиън, ще търся вас.
Но Том и Дик вече бяха поели по улицата. Роди остана загледан след тях за няколко секунди. Беше така объркан и напълно удивен от подаръка, който неволно му бяха направили, че напълно забрави за рапорта по повод убитата проститутка в ръцете си и че трябваше да е на път за кабинета на началника си.
Том беше прав. Бомбето със сигурност щеше да увисне на въжето. Не само заради Дени и Джейни, но също и за Пади Финеган.
Имаше го. Най-накрая разполагаше с план как да помогне на Фиона. Вярно, че можеше и да не е успешен, но все пак беше план. Щеше да се наложи да действа бързо. Преди да се е разнесъл слухът за ареста на Редж и Стан и преди Шиън да се е укрил така дълбоко,
че вече никога да не успее да го докопа.
— Риптън! — викна Роди.
— Да, сержант?
— Вземи шестима полицаи и ми доведи Шиън Бомбето. Преобърни всеки камък и всяко кучешко лайно в Уайтчапъл, ако се налага, но го открий.
— Веднага, сър.
— И, Риптън…
— Сър?
— Направи го, преди да са го сторили тези двамата — поръча Роди и изви палец по посока на вратата. — Нужен ми е жив.
Глава 74
— Бих казал — заяви Невил Пиърсън и присви очи зад очилата си, — че са изключително вълнуващи, нали?
— Това са четирите сезона — възкликна жена му Шарлот. — Виждаш ли? Това е пролетта, това е лятото, ето я есента и там е зимата. Всеки от тях предлага своите плодове. Каква находчива идея!
— Огромни са — отбеляза Невил. — Трябва да са към шест на девет метра. — Най-малко.
Фиона не каза нищо. Завъртя се бавно, смаяна от стенописите по четирите стени на залата на магазина „Монтагюс”. Разпознаваше художника — Джон Уилям Уотърхаус — един от английските прерафаелити. Ник беше притежавал две негови платна.