Очите ѝ обходиха всеки от сезоните. Лятото — брюнетка, облечена в яркозелена рокля, — стоеше насред ливада с горски плодове в ръката, а лицето ѝ беше насочено към слънцето. Есента береше круши в овощна градина. Медночервената ѝ коса беше дълга и развята, също като алената ѝ рокля. Зимата представляваше руса и бледа ледена кралица в бяла рокля. Стоеше сред няколко бора и носеше венец от илекс. Пролетта беше жизнено чернокосо момиче, същински воден дух в светлосинята си рокля и очи с цвят на индиго. Държеше розови пъпки в ръка и стоеше до поток. Зад нея цъфтяха черешови дървета. От черната земя под краката ѝ се показваха зелени пъпки. Тя не олицетворяваше есенната реколта или зимната отмора, а обещанието за нещо предстоящо.
На кого би хрумнало да окачи картини в магазин за хранителни стоки, почуди се Фиона. Без съмнение на същия, който беше избрал преливащи се сиви и зелени плочки вместо бели. Който осветяваше мястото с полилеи и аплици във формата на лилии. Такъв, който се беше сетил да постави огледала зад щандовете с храна, та да накара изложеното да изглежда два пъти повече. Който беше осигурил на персонала сребърни табелки с имената, на които пишеше „консултант”, а не „продавач”. На когото беше хрумнало да постави стълбището към горните етажи в дъното на основното ниво, с което правеше наложително за клиентите, запътили се за цветя или цигари, да минат покрай всякакви изкушаващи стоки.
Който и да бе, Фиона го обяви в себе си за истински гений. Всичко, което беше избрал, всяко взето решение — от картините до великолепно аранжираните цветя и артистично изложените екзотични плодове и зеленчуци — придаваше атмосфера на мястото, превръщаше го от шумна зала за продажба на храна в изискан търговски център. Невил ѝ обеща да я представи веднага щом откриеха собственика… въпросния господин Барстън или Бартън — той все така не можеше да се сети.
— Прилича на теб, Фиона — заяви Невил, сочейки към пролетта.
Фиона погледна към изрисуваното момиче.
— Много по-млада е. И далеч по-красива — отговори.
— Глупости, Невил е прав. Изглежда точно като теб, драга моя — заяви Шарлот.
Фиона махна с ръка и отвърна, че им се привиждат разни неща. Покрай тях мина сервитьор с шампанско. Невил взе чаша от подноса и отпи. Фиона също взе една от любезност, но отказа прекрасните хапки. Беше прекалено напрегната, за да яде. Съзнанието ѝ беше твърде претоварено.
По време на вечерята със семейство Пиърсън в „Савой” преди партито Невил я уведоми, че според него ще отнеме шест месеца да се доберат до акциите на Бъртън. Предложи да се срещнат в офиса му във вторник на обед, за да обсъдят подробностите. Шест месеца ѝ се струваше неописуемо дълъг период. Тя искаше акциите сега, а не след половин година. Как би могла да ръководи бизнеса си от Лондон? Щеше да се наложи постоянно да пътува напред-назад — перспектива, на която не гледаше с удоволствие.
Освен това предишния ден получи бележка от Роди, която гласеше: „Пипнах го. Дай ми два дни”. Един ден вече изтече. Оставаше още един. Как беше успял да се докопа до Шиън? И какво правеше с него, за бога? Нощем не можеше да спи от тревоги. Какво беше замислил? И щеше ли да се получи, каквото и да беше то? Чакането ѝ се струваше непоносимо, но щеше да се наложи да е търпелива. С малко късмет до понеделник можеше и вече да знае.
А на всичко отгоре и Джо. Отново се озърна из помещението, заоглежда изложените стоки, роклите на жените и всичко, което би могло да отклони мислите ѝ от факта, че бяха минали цели три дни, откакто остави визитната си картичка в офиса му. Цели три дни, в които не чу нищо от него. Постъпи глупаво, че го направи. Той очевидно не желаеше да има нищо общо с нея. Разбира се, че не желаеше. Даде да се разбере още преди десет години. Вероятно беше изхвърлил картичката секунди, след като онази жена му я бе подала. Потръпна само при мисълта. Постара се да пренебрегне мълчанието му, опита се да убеди сама себе си, че това е без значение. Но не беше вярно. Болеше я. Все още.
Напоследък като че прекарваше времето си в чакане. За отговор от Джо. За развръзка на иска ѝ срещу Рандолф Елгън. За нещо повече от Роди. Не беше свикнала да чака решения за проблемите си; беше се приучила да действа. Да бъде принудена да кротува и да стои настрана безпомощно и бездейно, я влудяваше.
— Какво мислиш, че е това? — попита Невил, стиснал между палеца и показалеца си оребрена зелена шушулка.