— Сериозна работа — отбеляза Невил.
— Нали? — съгласи се Фиона и вдъхна аромата на розата. — Какъв невероятен магазин.
Невил опря ръце на парапета.
— Погледни всички тези хора. Само шампанското трябва да му е струвало цяло състояние.
— Да, но ще си го спечели обратно, когато станат негови клиенти — отвърна Фиона, докато обхождаше с поглед лъскавата тълпа долу. Това бяха хора с пари. С високо положение в обществото. Личеше по скъпото облекло и изтънчения изговор. Щяха да останат заслепени от партито тази вечер, щяха да се приберат по домовете си и да поръчат на прислужниците си да пазаруват от магазините „Монтагюс”. Харченото от собственика сега представляваше само малка инвестиция, обещаваща бъдещи печалби.
— Да посетим ли ресторанта? — попита Невил. — На горния етаж е. Бил неописуем.
— Да, да се качим. Само ще си довърша питието…
Гласът ѝ изведнъж пресекна. Очите ѝ, приковани в лице сред тълпата — мъжко лице, — се разшириха.
Опашката я нямаше. Сега русата коса беше спретнато подстригана, но все така гъста и леко накъдрена. Протърканата риза, шапката и червеното шалче също бяха изчезнали. Беше облечен в костюм. Идеално скроен сив редингот и панталон. Но широката великодушна усмивка си беше същата. И очите, сини и необятни като лятното небе, бяха същите. Момчето вече го нямаше. Неговото място беше заел мъж. Най-красивият мъж, когото някога беше виждала.
В главата ѝ прозвуча глас, онзи, който чу във фирмата на Невил. Беше така необяснимо привлечена, защото принадлежеше на него.
— Бартън или Барстън — каза тогава Невил. — Безпомощен съм с имената.
Не, Бристоу. Джо Бристоу. Нейният Джо.
Едва успяваше да си поеме дъх, докато го наблюдаваше. Говореше с една двойка и се усмихваше, положил длан на рамото на мъжа. Емоциите преливаха в сърцето ѝ и очите ѝ се напълниха със сълзи. Онзи ден в офиса му в Ковънт Гардън си каза, че би понесла да го види отново. Да го понесе ли? Едва успяваше да се задържи права. Само зърването му предизвика бликнали чувства на обич и копнеж. Чувства, за които мислеше, че ги е надмогнала преди много време. Искаше ѝ се да го доближи, да чуе гласа му, да докосне ръката му и да го погледне в очите още веднъж. Да го обгърне с ръце, той да направи същото и да се престорят дори само за няколко секунди, че никога не са се разделяли.
Продължаваше да го гледа, като поглъщаше всяка подробност от външността му — стойката, начина, по който беше пъхнал ръце в джобовете си, докато говореше, маниера да килва глава, докато слуша — внезапно около него се скупчиха три руси деца. Той се наведе и гушна най-малкото, а после взе сладкиш от подноса на минаващ сервитьор и му го подаде. Постави го обратно на земята, а Фиона осъзна, че малкото момиченце явно беше негово. И трите деца бяха негови. Негови и на Мили. Защото той беше женен за Мили от десет години и не искаше да има нищо общо с нея.
Тя отстъпи назад от парапета, почувствала физическа болка. Трябваше да се махне от тук. Незабавно. Преди да я е видял. Или щеше да излезе, че е някоя глупачка, страдаща от несподелена любов, която не можеше да си наложи да стои настрана. Отчаяна и достойна за съжаление жена.
Невил забеляза покрусената ѝ физиономия.
— Фиона? Какво има? Какво не е наред?
Тя си наложи да се усмихне.
— Нищо, Невил. Леко замайване, това е всичко. Не понасям височини — излъга.
После заяви, че е прекарала изключително добре, но е уморена и е имала тежък ден, така че трябва да се връща в хотела си. Помоли го да каже „довиждане” на Шарлот от нейно име и се разбраха да се видят в офиса му във вторник.
После пое надолу по дългото и широко стълбище. Забеляза една странична врата и възнамеряваше да се добере до нея по най-бързия начин. Искаше ѝ се да затича, но си наложи да се оттегли с подобаваща походка. Когато най-накрая достигна основното ниво, бързо си запроправя път към нея. Тя водеше към алея, обхождаща сградата на „Монтагюс”. Вече отвън, си позволи да затича. Изскочи от алеята и се озова на улицата, където мигом намери наемен файтон.
Най-накрая даде воля на емоциите си. Кочияшът чу хлипанията ѝ. Обърна се и загрижено я попита дали е добре.
— Не, не съм. Изобщо не съм — отговори тя, твърде разстроена да се притеснява, че плаче пред напълно непознат.
— Не ми казвайте, но е заради мъж, нали? — попита я той.
Тя кимна.
— Много сте глупава, госпожо. Хубава жена като вас… Защо? Можете да имате някой по-добър от него, когато си поискате. Пет пари не давам кой е.
Фиона въздъхна.
— И аз все това си повтарям. Може би някой ден ще го повярвам.