— Тя беше — каза Джо сам на себе си, застанал на улицата и трескаво оглеждащ тълпата за жена, облечена в кремава рокля.
Тези сини очи, това лице… Беше Фиона. Тя беше тук.
Мерна я на стълбите. Внезапния шок беше толкова голям, че изпусна чашата, която държеше. Тя се строши в краката му. Преди дори да успее да извика името ѝ, тя беше слязла по стълбите и излезе през страничната врата. Той затича след нея, но тълпата го забави. Докато стигне до улицата, тя беше изчезнала.
Фиона. Тук в Лондон. В неговия магазин. Видя я. Направи няколко крачки по тротоара, като надничаше през прозорците на файтоните; пресече улицата и се огледа в двете посоки, но не успя да я открие никъде.
Тя беше, сигурен съм, каза си. Само че работата е там, че тя живее в Ню Йорк, а не в Лондон. С мъжа си.
— Джо! — викна го някой. — Джо… Насам!
Завъртя се по посока на гласа. Беше Кати. Махаше му.
— Видях, че изтича навън. Помислих, че се е случило нещо.
— Не, нищо. Съвсем нищо. Просто ми се стори…
— Нужен си вътре. Лейди Чърчил тъкмо пристигна. Иска обиколка с придружител. — Тя го погледна съсредоточено. — Джо, какво има? Изглеждаш, сякаш умът ти е другаде.
Той поклати глава.
— Няма да повярваш, но мога да се закълна, че току-що видях Фиона Финеган.
Кати отправи смутен поглед към другия край на улицата и после обратно към него. Той осъзна, че сигурно я тревожи.
— Мислиш ме за малоумен, нали? — попита.
— Не си малоумен, мили. Просто преуморен. Повече от месец всички работим по осемнайсет часа седем дни седмично. Но магазинът вече отвори и ако се съди по тази вечер, успехът му ще е зашеметяващ. Щом нещата поутихнат, трябва да си вземеш няколко дни почивка.
Джо кимна.
— Да, мисля че ще направя точно това.
— Хайде — подкани го бодро тя. — Не е редно да караме лейди Чърчил да чака.
Кати го поведе обратно по алеята. Така щеше да е по-бързо, отколкото да се мъчат да си проправят път през главния вход. Джо спря на вратата, за да пусне сестра си пред себе си. Точно се канеше да влезе, когато зърна на земята да лежи червена роза.
Вдигна я. Фиона обожаваше червени рози. Подаряваше ѝ по някоя, когато имаше възможност.
— Джо? Идваш ли?
— Веднага.
Тикна цветето в джоба си. Наистина полудяваше. В това нямаше съмнение. Кати беше права. Няколко дни отдих щяха да му се отразят добре.
Глава 75
— Ти, мръснико! Противна гадна лайнометка такава! Не можеш да ме държиш тук! Искам да се срещна с адвоката си, при това незабавно! Знам си правата! Когато изляза от тук, O’Меара, ти също ще изхвърчиш. Ще паднеш право на пъпчивия си ирландски задник. Чуваш ли ме? Ще си изгубиш поста, мръснико! Ти и загубенякът, който ме довлече тук…
С ръце, скръстени пред гърдите, Роди наблюдаваше с насмешка мъжа от другата страна на металната решетка. След минута или две щеше да спре да се пени. Два дни без храна и вода изхабяваха и най-жилавия тип. А въпреки перченето си, Бомбето не беше толкова корав. Изобщо не беше така едър като Редж и Стан. Беше жилест и нямаше тлъстина, която да омекотява ударите. Роди предполагаше, че ще пролее доста кръв.
Откачи очуканата си палка от колана и я размаха няколко пъти за проба. Бомбето забеляза какво прави и последва нов порой нападки. Този път му липсваше цветистият израз и енергичността отпреди. Започваше да се уморява.
Беше минало доста време, откакто Роди за последно беше провеждал разпит от такъв характер. Макфиърсън предложи да помогне, но той отказа. Искаше Бомбето само за себе си.
Изчака още няколко минути, докато най-накрая Шиън седна изтощен на пейката в килията. После взе връзката ключове от колана си, отключи вратата и пристъпи вътре. Както и очакваше, Бомбето му се нахвърли в мига, щом затвори. Роди беше подготвен. Отклони удара с палката си, сграбчи Шиън за ръката, завъртя го и го запрати към решетките. Бомбето отскочи и отново се хвърли към него. Роди замахна с палката към главата му и отвори голяма рана над едното му око.
Бомбето изкрещя. Роди го сграбчи за ризата и го хвърли обратно върху пейката.
— Пади Финеган ми беше като брат — заяви.
— Какво общо има това с мен, по дяволите? — кресна Бомбето и обърса кръвта от лицето си.
— Ти си го убил. Ти и Уилям Бъртън.
— Не знам за какво говориш.
— Също така си убил Дени Куин и Джейни Симс.
Бомбето изплю малко кръв.
— Погнал си грешния човек. Беше Сид Малоун. Иска да проникне в Ийст Енд. Опита се да подчини Куин, но Куин не се поддаде. Така че Малоун му видя сметката.