Над Лондон се бяха струпали дъждовни облаци, тъмни и застрашителни. Силният вятър ги тласкаше от Темза навътре към сушата, над крайбрежните бордеи, на запад над счетоводните къщи на Сити и още по-навътре, над Уестминстър и Сейнт Джеймсис — анклавите на привилегированост и власт.
Задава се буря, помисли си Фиона. От изток. Успяваше да подуши аромата на реката във въздуха. Дали същият този вятър брулеше мрачните улици на Уайтчапъл, почуди се. Дали проникваше през тънките стени на порутените къщи и дрипавите дрехи на хората, живеещи там? Въобразяваше ли си или поривите му наистина носеха горчивата миризма на мизерията?
Двама добре облечени и очевидно сити мъже забързаха покрай нея и влязоха в „Уайтс”, клуба за мъже, пред който стоеше. Свекър ѝ, лорд Елгън, херцог на Уинчестър, също беше вътре. Вечеряше тук всяка вечер. Знаеше го, защото Ник ѝ беше казал, че той прекарва в клуба повече време, отколкото в дома си.
Ако всичко вървеше по план, до минути щеше да се озове лице в лице с него, А после всичко щеше да зависи от нея. На умението ѝ да играе, да се преструва, да демонстрира увереност на тема пари, пазари и типичното поведение на английските инвеститори, да блъфира пред човек, който ръководеше една от най-изтъкнатите английски банки, човек с повече познания в света на финансите, отколкото тя някога можеше да се надява да има. Как щеше да се справи, за бога? Ужасяваше се, че ще се провали, когато беше заложено толкова много.
Внезапен порив на вятъра развя полите ѝ. Приглади ги. Диамантът ѝ, онзи даден ѝ от Ник, проблесна на пръста ѝ. Ник. Как ѝ се искаше той да беше тук. Имаше нужда от него. Вятърът духна в гърба ѝ и тя изпита усещането, че нечия ръка я побутва напред. Изведнъж почувства — също както се случи, когато Теди ѝ прочете завещанието на Ник — че той още е до нея. Че се е появил от Париж или където се подвизаваше душата му сега, за да бъде с нея, да я подкрепи. Успяваше да го чуе как казва: „Давай, стара обувко, върви и му дай да разбере“.
Вдъхваше ѝ куража, от който се нуждаеше, за да изкачи стълбите.
Във фоайето я посрещна сервитьор.
— Ужасно съжалявам, госпожо — заговори рязко, — но това е частен клуб. Само за мъже.
Фиона го изгледа, сякаш беше някакво изключително отблъскващо насекомо.
— Аз съм виконтеса Елгън — заяви надменно, а титлата излезе от устата ѝ, като че я използваше всеки ден. — Херцогът на Уинчестър е мой свекър. Налага се да го видя незабавно. Спешно е. Проблем от семейно естество.
Сервитьорът кимна, внезапно станал сговорчив.
— Един момент, моля — каза и се изкачи по покритото с килим стълбище, чиито стени бяха облицовани с дървена ламперия, декорирана с английски пейзажи.
Фиона пое дълбоко въздух. Дотук добре. Беше влязла в първата си роля и я изигра умело, но следващата щеше да е далече по-трудна. Докато чакаше сервитьорът да се върне, думите на Роди, когато се разделяха звучаха в главата ѝ. „Бъди внимателна, момиче, бъди много внимателна. Виждал съм да убиват хора за една лира, а какво остава за няколкостотин хиляди.“
Тя му обеща да се пази. Роди направи толкова много за нея. Без него нямаше да е стигнала дотук — да види как несигурният ѝ план е на път да успее. Той също го желаеше. Тя трябваше да успее.
Сервитьорът се появи отново.
— Херцогът ще ви приеме. Последвайте ме, моля. — Той я придружи нагоре по стълбите и по коридора към един частен салон. Вратата прещрака зад гърба ѝ и тя остана сама. Или така си мислеше, докато не прозвуча студен и рязък мъжки глас.
— Имате голям кураж, госпожице Финеган.
Фиона прикова поглед в него. Стоеше пред едно бюро в далечния край на помещението, едър мъж в черно официално сако. Лицето му беше извънредно непривлекателно с изключение на едно — забележителните му очи с цвят на тюркоаз. Очите на Ник.
— Елгън. Госпожа Никълъс Елгън — отговори. — Или поне така пише на брачното ми свидетелство. Използвам името Соумс. Покойният ми съпруг го предпочиташе.
— Може ли да попитам защо прекъснахте една изключително добра вечеря?
Фиона извади копие от „Клариън” от куфарчето си и го хвърли на бюрото.
— Не съм запознат с тази публикация — заяви херцогът с отвращение.
— Може и да не сте — отговори тя, — но редакторите на всеки водещ вестник в града са. Вярвам, че ще е във ваш интерес да прочетете водещата история.
Той се наведе над бюрото. Тя видя очите му да пробягват по заглавието.
„Търговец на чай обвинен в убийството на водач на профсъюз” и под него „Уилям Бъртън е разпитван от полицията”. Той отвори вестника и прочете статията. За част от секундата тя зърна по внимателно овладяната му физиономия да пробягва тревога. Изчезна също толкова бързо, колкото се появи, но у нея проблесна искрица надежда, която ѝ вдъхна увереност.