— … и Дейвид Уолтън, адвокат на лорд Елгън. Дейвид и Джайлс ми казаха за срещата ти с херцога снощи. Тук са да се погрижат за прехвърлянето на акциите на покойния ти съпруг.
— При условията, които вече обсъдихме, Невил — бързо вметна Дейвид Уолтън. — Стига госпожа Соумс да е склонна да изпълни предложеното от нея на Рандолф Елгън. Акциите срещу банкова полица. Това е изискването на херцога.
— Да, но нещата се промениха леко от снощи насам, нали, Дейвид? — отговори разпалено Невил. — Съмнявам се, че акциите изобщо вече струват нещо.
Уморена, предпазлива и вече много объркана, Фиона успя да каже единствено:
— Я почакайте… За какво говорите? Видях се с Елгън снощи, както вие, господа, явно някак вече знаете и той ми даде ясно да разбера, че не възнамерява да ми предостави дяловете на Ник.
Невил примигна към нея.
— Не си ли видяла днешните вестници?
— Не, не съм. Останах будна до късно, после заспах и…
— Ето. — Той отвори куфарчето си, извади шест вестника и ги тръсна на масичката. — Прочети ги, драга моя. — На вратата се почука дискретно. — О, това трябва да е закуската. Аз ще отворя. Седни! Джайлс, Дейвид, вие също.
Фиона взе копие от „Таймс”. Нямаше представа какво търси. Печалните заглавия, свързани с английската икономика? Новини за размирици в Индия?
— Долу вдясно — насочи я Дейвид Лоутън, докато се настаняваше на едно кресло.
Очите ѝ обходиха първата страница. И в следващия миг го зърна. „Бъртънс Тий” на ръба на финансов крах”. Тя седна, а погледът ѝ поглъщаше всеки ред от статията. Невил се върна, повел след себе си двама сервитьори с количка. Беше сипан чай и сервирана подобаваща закуска, но тя не забеляза нищо от това.
В статията се казваше, че се очаква „Бъртънс Тий” да обяви банкрут до края на деня. Повечето от основните клиенти бяха анулирали поръчките си. Като добавка към това цялото му оборудване било унищожено предишната нощ, когато неизвестни извършители се вмъкнали в складовете му. Очакваше се изпадналите в паника притежатели на дялове да наводнят пазара с обезценени акции в мига на отварянето му.
Тя ахна, докато четеше следващия абзац.
Попитан защо „Монтагюс”, един от най-сериозните клиенти на „Бъртънс Тий”, е анулирал поръчките си, Джоузеф Бристоу, собственик на популярната верига, отговори: „Разговарях с разследващите случая и съм сигурен във вината на Уилям Бъртън. Бих искал да заявя категорично, че оттук нататък „Монтагюс” няма да има нищо общо с „Бъртънс Тий”. Постигаме печалбите си по честен и морален начин и няма да подкрепяме никой доставчик, който не действа по подобни правила. Клиентите ни очакват именно това от нас. Говоря не само от свое име, а от името на целия персонал на „Монтагюс”, като заявявам своя шок и възмущение от факта, че член на търговската класа би могъл да си служи с такива долни методи.
Откъде е научил, почуди се Фиона, напълно зашеметена. Историята нямаше как да е стигнала до никое от другите вечерни издания, а тя се съмняваше той да е чел „Клариън”, Как бе разбрал, за бога? Статията продължаваше.
Много други водещи лондонски търговци, както и хотели и ресторанти последваха примера на „Монтагюс”, решени да имат същите високи морални стандарти в очите на клиентите си.
Фиона изчете имената: „Харъдс” „Сейнсбърис”, „Хоум енд Колониъл Сторс”, „Симпсънс ин дъ Странд”, „Савой”, „Кларидж”, „Конот”. Дори „Кънард Лайн” и „Уайт Стар Лайн”. Тя се отпусна назад в креслото, а главата ѝ се въртеше.
— Продължавайте да четете — настоя Дейвид. — Дори сте въвлекли профсъюза. Сериозно постижение, госпожо Соумс.
— Долни вандали. Истинска паплач — изсумтя Джайлс Белами.
Фиона обърна на втора страница и научи, че през нощта около десетина мъже — с лица, скрити зад маски и чували — са проникнали в складовете на Оливърс Уорф и са изхвърлили всеки сандък или кутия, съдържащи чай, в Темза. Унищожили бяха и пакетиращото оборудване. Банди бяха нахлули в магазини в Източен и Западен Лондон и бяха изхвърлили на улиците всяка открита кутия с чай на „Бъртънс Тий”. Собствениците на магазини били предупредени да не продават такъв чай; клиентите били предупредени да не го купуват. Работници и домакини бяха цитирани, че нямало нужда да им се казва, не желаели да имат нищо общо с опръсканите с кръв чаени листа на Уилям Бъртън.
В статията пишеше, че никой нямал представа кои са били маскираните мъже, но имало подозрения, че може да са свързани с клона на профсъюза на докерите в Уопинг. Питър Милър, местният лидер, отвърнал гневно, че профсъюзът не подкрепя каквато и да било форма на беззаконие и че репортерите би трябвало да преследват истински престъпници като Уилям Бъртън, а не него и хората му. Статията завършваше с предричане от страна на експерти за наводняване на пазара с огромен брой дялове от „Бъртънс Тий” поради нежеланието на търговците и обществеността да купуват от фирмата.