Всички хванаха куфарчетата и чадърите и вече навън, Фиона огледа случващото се пред нея. Улицата беше блокирана от файтони. Пред сградата на „Бъртънс Тий” се тълпеше множество.
— Кои са тези хора? — почуди се гласно.
— Ядосани акционери по мое предположение — отговори Дейвид.
— И ние сме на път да ги ядосаме още повече — вметна мрачно Невил. — Хайде, да лишим Уилям Бъртън от поста му. — Обърна се към Дейвид и Джайлс. — Наясно сте с процедурата. Оставете госпожа Соумс да говори. Тук сме само за да потвърдим правото ѝ на претенции.
Двамата мъже кимнаха. Израженията им бяха навъсени. Също и това на Фиона, но придружаващите я не можеха да видят, защото лицето ѝ беше скрито зад черна дантела, прикрепена към периферията на шапката ѝ. Подхождаше на черния копринен костюм, който носеше. Траурно облекло.
Докато групата се провираше през тълпата, Фиона биваше блъскана и ръгана грубо. Дъждът продължаваше да се сипе и тя едва успяваше да следва Невил с поглед.
— Госпожо Соумс? Къде си? — викна и се обърна да я търси.
— Тук!
Той вече беше изкачил стълбите наполовина. Тя побърза да го настигне, като се промъкваше сред морето от акционери — някои крещящи, а други онемели от объркване, — които вдигаха врява пред вратите и молеха обсадения портиер да отговори. Внезапно почувства огромно състрадание към тези хора. Мнозина от тях щяха да се сблъскат с тежки загуби, може би дори животът им щеше да е съсипан. Заради нея. Обеща пред себе си, че ще им се реваншира, като превърне „Бъртънс Тий” в печеливша компания. Щяха да си получат парите обратно и дори повече от това.
Сред вложителите имаше разпръснати репортери, които задаваха въпроси на всеки, склонен да разговаря с тях и да изкаже мнение дали според него Уилям Бъртън е виновен или невинен. Забеляза, че Невил вече е изкачил стълбите и жестикулира към портиера. Джайлс Белам беше зад него. Планът беше да кажат на портиера, че Джайлс иска да се срещне с Бъртън. Несъмнено той се беше укрил в офиса си, но бяха убедени, че не би посмял да откаже да приеме управителя на „Албион Банк”. Точно преди да се присъедини към двамата мъже обаче, ги връхлетя нов обрат на събитията.
От сградата се показа притеснен на вид чиновник, прочисти гърло нервно, а после кресна към тълпата, че след половин час господин Бъртън ще им предостави цялата информация, която искат, на събрание на акционерите. Събранието щяло да се проведе в заседателната зала на компанията, която по думите на чиновника била достатъчно голяма да побере всички и ги призова да се насочат към нея спокойно. Добави, че репортерите не са добре дошли и поканата важи само за акционерите. След обявлението му бележниците потънаха по джобовете.
— Да се опитаме ли да се срещнем с Бъртън насаме? — попита Невил, когато Фиона го настигна.
— Не — отговори тя. — Да се присъединим към събранието. — Почувства внезапно облекчение, че няма да се изправи пред Бъртън в офиса му, в същото помещение, където го чу да се присмива на смъртта на баща ѝ. В заседателната зала щеше да има много хора, наистина много на брой, а в това имаше сигурност.
Тълпата изпълни бавно заседателната зала. Помещението беше впечатляващо. Таванът беше висок, а отпред имаше подиум. Двайсет големи правоъгълни маси бяха подредени в пет реда по четири. Около тях и покрай стените имаше столове. Фиона и придружителите ѝ се настаниха в задната част. Залата се напълни. Много хора стояха прави. Извисяваха се разтревожени гласове. Минаха десет минути, а после и двайсет.
Фиона почувства, че Уилям Бъртън е влязъл, преди да го е видяла. По същия начин както газела внезапно разбира, че лъвът е наблизо, тя беше напълно наясно за присъствието му. Беше влязъл през една странична врата в предната част на помещението и сега стоеше на подиума с ръце зад гърба и наблюдаваше. Тя инстинктивно се напрегна при вида му. Смразяващ и неконтролируем ужас я сграбчиха в хватката си. Последния път, когато се беше намирала близо до този човек, едва не изгуби живота си. Положи големи усилия да потисне страха си. Сега е различно, напомни си сама. Вече не беше младо момиче, притиснато от двама убийци. Сега беше жена, която държи нещата под контрол.
Бъртън беше почти какъвто го помнеше. Добре облечен, елегантен, могъщ. В лице беше остарял, но то още беше гладко и напълно безизразно. Дори от разстояние очите му изглеждаха черни и студени като на змия.
— Добро утро — поздрави хладно.
Всички разговори замряха. Всички погледи се приковаха в него. Той започна да говори. Гласът му беше спокоен и уверен. Фиона се изненада колко добре го е запаметила, но пък от друга страна от десет години не спираше да го чува в кошмарите си.