Фиона се наклони към нощната масичка. Направи гримаса, докато оставяше чашата.
— Боли ли? — попита Роди.
— Малко. Лекарят каза, че раната била дълга двайсет сантиметра. — Засмя се кисело. — Без дълбоки деколтета за мен оттук нататък.
— Фиона, имаш ли представа каква късметлийка си? Ако си стояла макар и малко по-близо… ако не са те дръпнали назад навреме… ако острието на ножа е било по-дълго с един сантиметър… — Роди поклати глава. — В такъв случай бих те посетил при патологоанатома, а не в болницата.
— Но не стана така — отговори Фиона. Отново му се усмихна. — Успяхме, чичо Роди.
— Ти успя, момиче. Бог знае как, но го направи.
— С твоя помощ, ето как. Снощи си направил няколко допълнителни посещения, нали?
— Едно или две.
— Къде бих могла да открия Питър Милър?
— В „Лъва”, кръчмата, която баща ти някога посещаваше.
— Също така си говорил и с Джо Бристоу, нали?
— Да.
Фиона кимна мълчаливо и Роди успя да зърне огромната болка в очите ѝ, а тя нямаше нищо общо с раната. Още страдаше. След всички тези години още ѝ беше мъчително дори да говори за Джо. Прииска му се да не беше споделял къде е отседнала. Надяваше се, че ще стои далече от нея.
— Не желая да го виждам — произнесе бавно тя. — Направил е нещо огромно за мен и би било редно да му благодаря лично, но не мога. Все пак ще му пиша. Когато се прибера у дома. Дължа му го.
Роди кимна. Точно се канеше да я помоли да му разкаже подробно за събитията от деня от начало до край, когато чуха почукване. Една сестра в снежнобяла престилка подаде глава иззад вратата.
— Как се чувстваш, драга? — попита тя Фиона.
— Добре, благодаря. Много по-добре, отколкото на пристигане тук.
— Радвам се да го чуя. Откриха ли те онези господа?
— Господа ли? — попита Фиона.
— Доставчиците.
— Доставчици? — попита рязко Роди.
— Двама доставчици на цветя. Открих ги да бродят по коридора в издирване на стаята на госпожа Соумс. Казах им номера.
— Поръчах при госпожа Соумс да не се пускат посетители. Никой.
Роди беше наредил на старшата сестрата да ограничи достъпа само до служители на полицията. По този начин малко си присвояваше чужди задължения, но не го беше грижа.
— Не ми дръжте тон, господине! — наежи се жената. — Бяха симпатични момчета. Много любезни. Носеха огромна кошница с рози. Какво трябваше да сторя? Да я взема от тях ли? Дори не бих могла да я вдигна.
Роди мигом скочи на крака.
— Как изглеждаха?
— Аз… не знам — отговори смутено сестрата. — Розите бяха толкова красиви и аз гледах тях, а не мъжете.
— Помните ли нещо? Каквото и да е.
— Бяха с тъмни коси, струва ми се… И може би бяха на около двайсет години. Може и по-млади. Бяха едри. Мускулести.
Току-що описа половината хулигани в Уайтчапъл, помисли си Роди.
— Тази врата заключва ли се? — попита.
— Да — отговори тя и бръкна в джоба си. — Ето ключа.
— Останете с госпожа Соумс. Заключете вратата след мен. Номерът на значката ми е нула-четири-две-три. Попитайте за него, преди да отворите.
— Чичо Роди, какво има? — попита Фиона.
— Нищо надявам се — отвърна, — но дръжте вратата заключена.
Всяка клетка в тялото на Роди долавяше опасност, докато се движеше по коридора към задните стълби. Отвори вратата и надникна надолу през спираловидното стълбище. Не видя нищо, но чу нечии забързани стъпки и после под него се хлопна врата. Бързо изтича надолу и изскочи през страничната врата, озовавайки се на алея, където се складираше боклука на болницата. Задъхан, той се втурна към началото на алеята, а опитният му поглед оглеждаше бързо множеството пешеходци на Уайтчапъл Роуд в издирване на двамата мъже, описани от сестрата. Зърна няколко отговарящи — двама влязоха в кръчма, друг се качи на дилижанс, трети разговаряше с продавач. Някои се смееха или усмихваха; всички бяха спокойни и никой нямаше вид да бърза.
Може би наистина са били просто доставчици, помисли си и се почувства глупаво. И може би наистина са се изгубили. Обърна се и тръгна обратно по алеята, като се питаше дали шестото му чувство, интуицията, на която се доверяваше толкова много, се беше пренавила в резултат на събитията от последните дни и не вдигаше фалшива тревога. Изпита неудобство, задето се тросна на сестрата и разтревожи Фиона.
Докато минаваше покрай голяма метална кофа, нещо яркочервено привлече вниманието му. Завъртя глава убеден, че ще се озове пред окървавени чаршафи. Вместо това видя рози. Най-малко две дузини. Не увехнали останки от стар букет, а съвсем свежи красиви рози. Потърси картичка, нещо с обратен адрес или просто адреса на цветарския магазин, но не откри.