Роди се поколеба за миг в опит да реши как да смекчи нещата, но после реши да бъде откровен.
— Джо, тя е наясно за нашата среща и за всичко, което стори за нея. Благодарна ти е. Но не желае да те вижда. Сама ми го каза. Съжалявам, момче.
Джо заби поглед в земята, а после отново погледна към Роди.
— Ще ѝ кажеш ли поне, че съм наминал?
— Ще ѝ кажа.
— Също така би ли ѝ дал това?
Той му подаде визитната си картичка.
— Ще ѝ я изпратя.
— Благодаря. Довиждане, Роди.
— Довиждане, Джо. Роди затвори вратата и тикна картичката в джоба си.
Вратата на спалнята се отвори. Фиона се показа с лице, подпухнало от съня и омачкани поли.
— Стори ми се, че чух гласове — заговори. — Имаше ли някой на вратата?
— На вратата ли? Не. Никой. Само… Амбулантен търговец, който се опитваше да си пробута боклуците.
Фиона примигна.
— Амбулантен търговец? В хотела?
— Казах ти, че охраната не е на ниво — отговори той и после бързо смени темата.
Глава 80
Фиона оглеждаше окаяните дървените кръстове, стърчащи от земята. Парцелите, които маркираха, бяха обрасли с висока трева и бурени. Два от кръстовете бяха наклонени. Един беше прекършен в основата. Четвърти беше потъмнял и покрит с ръждиви петна от пироните, с които беше скован. Едва успяваше да разчете името върху него „Патрик Финеган”.
Обърна се към спътника си, едър мъж от Източен Лондон, когото Роди нае като неин кочияш и охранител. Той носеше гребло, лопата, градинска лопатка, градински ножици, лейка и торба с тор.
— Можеш да ги оставиш на земята, Андрю — каза му.
— Да донеса ли и кошницата? Също и цветята, госпожо Соумс?
— Да, ако обичаш.
Тя положи долу пакетите, които носеше, и ги разтвори. Съдържаха млади розови храсти — чаени рози. Прекара целия следобед в придвижване от цветарница до цветарница в издирване на точния сорт рози. Църковният двор беше малък и файтонът беше точно пред портата. На Андрю му отне не повече от минута да се върне отново до нея с букет ярки иглики и плетена кошница. Остави ги на земята и после застана наблизо с ръце на кръста.
— Бих желала да остана сама за малко, Андрю. Ще ме изчакаш ли във файтона? — помоли тя.
Той се намръщи.
— Сержант O’Меара поръча да не ви оставям сама.
— Ще съм съвсем добре. За разлика от сержант O’Меара аз силно се съмнявам, че Уилям Бъртън още е в Лондон и дори да е тук, малко вероятно е да се размотава из гробищата, нали така?
— Предполагам, че сте права. Добре тогава. Викнете, ако съм ви нужен.
— Ще го направя.
Тя взе греблото и се захвана за работа. Беше ясен и безоблачен августовски ден и слънцето напичаше гърба ѝ. Беше прекрасно отново да се движи и да използва тялото си. Извадиха ѝ конците едва предишния ден. Беше си позволявала много ограничени движения, откакто Бъртън я вкара в болница близо три седмици по-рано. Гризеше си нервите под строгите ограничения на Роди и беше зажадняла за свеж въздух, свобода и време насаме.
Роди никак не беше доволен от това пътуване. Беше убеден, че Бъртън още се намира в Лондон, макар че тя не успяваше да разбере защо. Къде би могъл да се укрие? Едва тази сутрин беше посетена отново от Алвин Доналдсън, за да получи нови сведения за движението по случая — само дето такова нямаше. Домът и офисът на Бъртън, както и банката, в която държеше парите си, се намираха под постоянно наблюдение. Доналдсън смяташе, че липсата на достъп до известните му местоназначения, комбинирана с факта, че никой не го беше зървал в рамките на последните две седмици, говори, че е разполагал с известна сума пари в брой, скътани някъде, и ги е използвал да плати за частен превоз през Канала. Сега французите също го издирваха; беше само въпрос на време да бъде заловен.
Роди присъства по време на посещението на Доналдсън. Чу всичко, обяснено от него, и призна, че аргументите му са логични, но все пак не желаеше тя да напуска къщата. Днес имаше служебни задължения и я помоли да изчака до следващия ден, но тя отказа. Реши, че Уилям Бъртън е засенчвал живота ѝ твърде дълго. Не искаше той да съсипе и един ден повече.
След час Фиона вече беше почистила бурените и беше подстригала тревата на четирите парцела. След това посади розите и игликите и накрая напълни лейката с вода от един близък кран, за да полее обилно всичко. Беше окаляла ръцете и полата си, но не я интересуваше. След днес щеше да наеме градинар, който да се грижи за гробовете, но това искаше да го свърши сама. Изпитваше потребност. Беше отсъствала прекалено дълго.