Имаше църковния двор изцяло на свое разположение, докато се трудеше. Две възрастни жени я отминаха, поели да положат цветя на нечий гроб и поздравиха тихо. Също и млада майка, облечена в черно, заедно с невръстния си син. И после забеляза в далечина да крачат две момчета с ръце в джобовете. Спираха от време на време и четяха написаното по плочите. Хвърли им поглед веднъж, докато сочеха към една паметна плоча. Втория път, когато погледна, бяха по-близо. Много по-близо.
— Това, което сте направили, изглежда много хубаво. С розите и всичко останало — заговори единият.
— Благодаря — отвърна Фиона и погледна към тях. Бяха млади момчета, добре сложени. Носеха тесни панталони, памучни блузи без яки, елеци и червени шалчета. По лицата им личеше, че често налитат на бой — единият имаше белег, а носът на другия очевидно някога беше чупен.
— Търсим къде лежи дядо му — обясни същият, който я заговори, — но не можем да го намерим.
— Как е било неговото име? — попита Фиона.
— Неговото какво?
— Името му. Какво име би трябвало да пише на плочата?
— Смит. Том Смит. Също като моето — намеси се вторият мъж.
Фиона огледа съседните плочи, но на никоя не пишеше „Смит”.
— Не мисля, че е някъде наоколо — каза.
— Какво е името на този? — попита Тони Смит и посочи към кръста на гроба на баща ѝ.
— Патрик Финеган — отвърна Фиона. — Баща ми.
— Така ли? — попита Тони Смит и пристъпи до нея, за да погледне кръста. Беше така близо, че тя успя да подуши дима по дрехите му и бирата в дъха му. За част от секундата се почувства уплашена. Роди ѝ беше обяснил за двамата мъже — хора на Бъртън според него, — които бяха дошли да я търсят в болницата. Ами ако тези тук бяха същите? После забеляза Андрю. Той стоеше на едва пет или шест метра от нея и наблюдаваше момчетата и всяко тяхно движение. Те също го видяха. Том Смит докосна периферията на шапката си. Андрю кимна в отговор, без да се усмихва, с ръце, скръстени пред гърдите.
— Е, явно ще продължаваме да търсим. Все някъде тук ще е. Със сигурност не е станал да си тръгне, нали? — отбеляза ухилено Том. — Довиждане, госпожо.
— Довиждане — отговори Фиона, почувствала се глупаво.
Те бяха просто две дружелюбни момчета, които не възнамеряваха да ѝ навредят. Вероятно единият беше пратен от майка си да почисти гроба на дядо си или нещо от този род. Злокобните предупреждения на Роди я правеха нервна. Твърдо реши да ги прогони от съзнанието си. Върна се обратно към работата си и няколко минути, след като момчетата напуснаха двора, Андрю се качи обратно във файтона.
Когато свърши да обработва гробовете, разстла покривка на земята, извади термос с чай и сандвичи от кошницата и поседя за малко със семейството си. Докато ядеше, разказа им всичко, което ѝ се беше случило. Всичко за отиването ѝ в сградата на „Бъртънс Тий” преди толкова години и за станалото там. За Ню Йорк, за Майкъл и Мери, както и за цялото си разраснало се семейство. Не пропусна и бизнеса си с чай. Спомена за Уил и Ник. Разправи им за Шийми и как не биха го познали, бил израснал истински американец. Била убедена, че някой ден умният ѝ брат ще открие нещо. Лек за тежка болест, динозавър или може би цяла нова страна. Каза им какъв красавец е станал, също така хубав като Чарли. Увери ги, че могат да се гордеят с брат ѝ, както и тя се гордееше с него.
После добави как е отнела компанията на Уилям Бъртън. Каза им, че бил напълно съсипан и веднага щом го откриели, щял да отиде в затвора, а от там на бесилото.
— Не е достатъчно, татко — промълви и положи длан на гроба на баща си, — но се надявам, че поне е нещо. Надявам се да ти помогне да почиваш в малко повече покой. — В очите ѝ напираха сълзи, когато продължи: — Липсваш ми, татко. Липсваш ми всеки ден. И те обичам. Целуни мама, Чарли и бебето вместо мен. И им кажи, че обичам и тях.
Остана смълчана още няколко минути, като наблюдаваше как слънцето се спуска зад дърветата и изпъстря тревата, а после, след като обеща да не чака да минат нови десет години, преди да дойде отново, стана да си върви.
Повика Андрю и двамата отнесоха целия ѝ багаж обратно до файтона. Той ѝ помогна да се качи, затвори вратата зад гърба ѝ и подкара конете по тесните улици на Уайтчапъл обратно към Мейфеър. Докато се взираше навън, пред очите на Фиона пробягваха познати улични знаци и постройки. Видя мъже на връщане от работа и дочу гласовете им, докато подвикваха един на друг или поздравяваха децата си. Отминаха пивоварната, където някога беше работил Чарли и осъзна, че не са далече от Монтагю Стрийт. Изведнъж беше завладяна от непреодолим копнеж да види някогашната си улица, къщата, мястото, на което беше израснала.