— Андрю! — викна и почука леко по малкото плъзгащо се прозорче в предната част на купето. — Андрю, спри!
Файтонът се закова на място.
— Какво има, госпожо Соумс? Какво не е наред?
— Искам да сляза. Ще повървя малко. Сама ще се прибера.
— Не можете да постъпите така, госпожо. Сержант О’Меара поръча да не ви изпускам от поглед. Каза да ви докарам до гробището и после да ви върна право у дома.
Фиона почти не го слушаше. Отново беше видяла Уайтчапъл. Беше чула звуците му и подушила ароматите му. Той я зовеше.
— Сержант O’Меара няма да научи, ако не му кажеш, Андрю — отговори. — Моля те, не се тревожи за мен. Ще се прибера, преди да се е стъмнило.
И после въпреки протестите му изскочи навън, стиснала чантата си.
Докато изчезваше надолу по Брик Лейн, беше доволна, че е облякла стари пола и блуза. Радваше се, че ръбът на полата ѝ е покрит със засъхнала кал и че разпусна коса, докато работеше на гробовете, а после я прибра в хлабав и неугледен кок. Вписваше се; никой не я удостояваше с втори поглед. Забърза и се сля с масите работници.
Когато най-накрая зави по Монтагю Стрийт, дъхът ѝ спря. Ето я и нейната къща. Изглеждаше съвсем същата. Опушени червени тухли и черни капаци, стъпала, изтъркани до блясък. А съвсем малко по-нататък беше и тази на Джо. За миг отново беше на седемнайсет и се връщаше у дома от фабриката за пакетиране на чай с надеждата, че той ще е отвън, ще я чака седнал на стълбите.
Улицата беше пълна с хора. Крачеше редом с бащи, които бързаха да се приберат за вечеря. Майки зовяха децата си. Малки момиченца с коси, вързани на две опашки; по-големи момичета с по някое братче или сестриче за ръка. Група момчета ритаха топка. Едно я запрати през отворения прозорец на номер шестнайсет. Чу се трясък.
— Чайникът ми! — викна отвътре женски глас.
После мъжът се показа на стълбите, жаден за кръв. Но момчетата вече се бяха разпръснали като ято врабчета.
Тя се дивеше на шума и суматохата. На Пето Авеню никой никога не крещеше. Или поне не в района, където живееше тя. Нямаше деца, които да ритат топка или да скачат на въже. Не звучеше силният смях на скупчили се домакини. Младите съпруги с големи кореми не бяха съпровождани от съчувствено цъкане с език. Нямаше старци, които да се хвалят един на друг с ценни колекционерски влакчета играчки.
Тези улици бяха изпълнени с толкова много живот, имаха собствена душа. Винаги ли го беше знаела? Като момиче единственото, което желаеше, беше да се махне от тук. Защо? Никога не бе познала по-голямо щастие, отколкото по времето, когато живееше тук. В старата двуетажна къща с нужник в задния двор, където дори не можеше да нарече някоя стая своя. Нямаше нищо, наистина нищичко и все пак имаше всичко.
Стигна до края на улицата и погледна назад. Почти успяваше да дочуе как баща ѝ пее на път от доковете. А с ръце на кръста майка ѝ вика Чарли. Успяваше да зърне високо и русо момче, спиращо дъха с красотата си, да върви към нея с ръце в джобовете, а в очите му е събран целият свят.
Продължи да крачи и накрая пресече Къмършъл Роуд. Знаеше, че там лесно би спряла наемен файтон, който да я откара в Мейфеър. Здрачът падаше вече — успяваше да зърне няколко бледи звезди. Вместо това обаче краката ѝ я поведоха на юг, към Уопинг и реката. Знаеше пътя наизуст и макар някоя и друга кръчма да беше сменила името си или магазин да беше боядисан в различен цвят, всичко ѝ беше напълно познато.
Когато пресече главната улица на Уопинг, тя беше почти празна. Оливърс Уорф още си беше там. Беше странно, като си помислеше, че сега го притежава. Точно както си спомняше, отстрани минаваше тясна пътека, която водеше към Старите стълби. Застана на върха им и изгледът към така обичаната от нея лондонска река, спокойна и неподвижна, тъмнееща под вечерното небе, спря дъха ѝ. Никога не я беше виждала тъй красива.
Изтича надолу по стълбите и седна в основата им, опря брадичка в коленете си, както правеше, когато беше момиче. Наблюдаваше плавателните съдове, които се поклащаха леко от отлива, зърна силуетите на черните кранове на фона на синьото небе. В съзнанието ѝ изникнаха милиони спомени. Припомни си как седеше тук с баща си като малко момиченце, сгушваше се близо до него и си поделяха кесия пържени картофи или пай със свинско, докато той сочеше към порещите гордо реката кораби и ѝ обясняваше откъде пристигат и какво доставят. После като по-голяма седеше тук с Джо и помнеше ясно последното им идване, когато той разби сърцето ѝ. Къде ли са парченцата, почуди се. Дали са още тук? Заровени някъде в пясъка може би?