Помъчи се да мисли за други времена, по-добри. Помнеше всички онези случаи, в които бяха говорили за техния магазин, първия път, когато я целуна, първия път, когато ѝ каза, че я обича. Всичко това се случи все тук, край реката. Затвори очи и почувства топлия летен бриз да гали лицето ѝ, чу нежното разплискване на вълните. Също както когато беше момиче, и сега реката я утеши. Вля у нея сили. Вдъхнови я.
Насочи мислите си към бъдещето, вместо към миналото. Сега имаше нова фирма за чай, която да ръководи. В деня, след като я изписаха от болницата, свика събрание за новите си подчинени и ги информира, че сега тя е шефът. Уведоми ги за всичко, свързано с „Тас Тий”, и ги увери, че разполага както с прозорливост в света на бизнеса, така и с капитала, нужен да направи „Бъртънс Тий” — сега „Тас Тий Лондон” — по-силна, по-добра и по-печеливша компания от всякога преди. Заяви, че желаещите да останат са добре дошли. Онези обаче, които са лоялни към Уилям Бъртън, трябвало да си тръгнат. Никой не го направи.
Имаше много за учене. За фирмата. За собствеността ѝ както в Лондон, така и в чужбина. И за английския и европейския пазар. Разбираше, че мигом се налагаше да повика Стюарт Брайс. Обади му се малко след като завзе компанията и още успяваше да чуе гласа му.
— Дявол го взел, Фиона! Какво си направила?
Изпадна във възторг, когато научи, че имат да ръководят цяла нова фирма — с готови сгради, докове и плантация в Индия. Нямаше съмнение, че благодарение придобиването на „Бъртънс Тий” двамата със Стюарт можеха да направят „Тас Тий” не само най-голямата фирма за търговия на чай в Америка, но и в света.
Развълнувана само от мисълта за това, тя събу обувките и чорапите си и нагази сред камъчетата и калта. Повървя малко, а после загреба шепа камъчета и започна да ги запраща във водата силно колкото можеше.
— Какво мислиш, Алф? — попита Джо, поднесъл шепа зелени зърна кафе под носа на управителя си.
Алф Стивънс вдъхна и кимна.
— Определено по-добро от последната партида. Няма и помен от мухъл. Хубав ярък цвят. Гладка повърхност. Като цяло — прекрасна реколта. Бих казал, от плантацията на Оскар Санчес. Леко на север от Богота.
— Алф, ти си невероятен — възкликна Джо и потупа другия мъж по гърба. Алф Стивънс работеше като управител на Мароко, док, намиращ се на Хай Стрийт в Уопинг, в продължение на трийсет години и можеше да определи не само страната и района, но и точната плантация, в която е отгледано кафето само като го подушеше и хвърлеше един поглед.
— Намерихме си нов доставчик. Приключих с Маркес. Последната му пратка беше пълен боклук. В понеделник сутринта чакам момчетата от цеха за печене да я извозят с фургон.
— Ще съм подготвен за тях.
— Отлично. Как вървят останалите неща? Проблеми след случилото се в Оливърс Уорф? — попита Джо, като имаше предвид щетите, нанесени, след като Уилям Бъртън беше обвинен за убийството на Пади Финеган.
— Не. Всъщност нищо.
Джо долови колебание в отговора му.
— Какво има?
— Нищо, шефе. Нещо… съвсем глупаво — отвърна смутено Алф.
— Кажи ми.
— Нали знаете, че когато момчетата проникнаха в Оливърс Уорф, разбиха някои от вратите на отворите за товарене? Е, преди няколко вечери се прибирах към къщи — беше късно — и случайно погледнах нагоре към сградата. Знам, че звучи налудничаво, но видях там да стои някой. В един от отворите. Така се стреснах, че се препънах и едва не се проснах по лице. Когато погледнах отново, вече го нямаше.
— Как изглеждаше?
— Имаше сурово и бледо лице. И тъмна коса. А очите му, тях никога няма да ги забравя. Изглеждаха като реката посред нощ. Ако вярвах в духове и други подобни щуротии, бих казал, че сигурно е онзи мъж Финеган. Върнал се е от отвъдното.
Джо изгледа скептично Алф.
— Нима твърдиш, че си видял призрак?
Алф вдигна рамене отбранително.
— Нищо не твърдя.
— Сигурно е бил нощният пазач. Правел е обиколката си.
— Нямат пазач. Последният напусна след набезите срещу сградата. — Алф вдигна ръце. — Знам какво си мислиш, шефе, но бях напълно трезвен, кълна се.
— Ще мина да проверя, като си тръгвам. Ако го срещна, ще го поздравя от теб.
Закачливият тон на Джо не действаше при Алф.
— Не ми се видя особено общителен тип — отбеляза възрастният мъж. — Видиш ли го, съветът ми е да си продължиш по пътя.
Алф и Джо приключиха да инспектират новата пратка кафе, като пробиваха дупки в чували на посоки и преценяваха съдържанието. Когато останаха доволни от свършеното, Джо тръгна да си ходи и напомни на Алф за идването на момчетата от цеха за печене в понеделник. Алф изсумтя, че не му е нужно напомняне и не било редно Джо да смята, че не е наред с главата понеже му се е привидял призрак.