Джо пое на запад по Хай Стрийт и специално хвърли поглед към горните етажи на Оливърс Уорф. Не видя нищо. Само отвори за товарене. Някои затворени, а други отворени. Алкохолни призраци, каза си и поклати глава. Единствените проблеми на Алф идваха от плоска бутилка в джоба му, пълна с уиски. Продължи да се взира в сградата и се почуди защо Уилям Бъртън не беше отстранил щетите и после изведнъж му хрумна, че той вече не беше собственик. Притежаваше я жена на име Соумс. Фиона Финеган Соумс.
Опита се да отбута тази мисъл. Болеше го толкова много, че е била тук в Лондон и дори сега, след като от случилото се помежду им бяха минали десет години и тя вече беше вдовица, пак не искаше да има нищо общо с него. Чете за нея във вестниците. Посети хотелската ѝ стая така изпълнен с надежда. От вечерта, когато Роди дойде при него с молба за помощ, не можеше да си наложи да не се надява отново. Само да имаха възможност да поговорят. Ако тя допуснеше да ѝ каже колко съжалява и как никога не е спирал да я обича. Би дал всичко за втори шанс с нея. Всичко, за да си спечели прошката ѝ.
Но такова нещо нямаше да се случи. Изостави я, когато тя се нуждаеше най-много от него. Допусна тя да се бори сама в гетото на Уайтчапъл. Остави я на съмнителната милост на Шиън Бомбето и Уилям Бъртън. Сърцето ѝ беше голямо, но не чак толкова, че да прости стореното от него. И онова, което беше пропуснал да стори. Ничие сърце не е така безпределно.
Докато стоеше до складовете, вратата на „Таун ъв Рамсгейт” се отвори. Излезе мъж, повдигна шапка и пое по пътя си. От него се носеха типичните за една кръчма миризми: на цигарен дим, храна и бира. Джо осъзна, че е гладен. Реши да се отбие и да си поръча нещо за хапване. Това щеше да го отвлече мислите му.
Избра треска и пържени картофи и взе халба бира, докато чака. Наложи му се да си държи чашата, мъжете се бяха наблъскали като сардини пред бара. Огледа се за маса, но всички бяха заети. Беше натоварена петъчна вечер. Работници и моряци изпълваха заведението. Попита барманката дали на горния етаж няма да се намери някоя маса, но тя му отвърна, че там е дори по-зле. Предложи да му увие храната, за да може да я изнесе и да се нахрани на Старите стълби.
Старите стълби. Просто отлично. Точно нещото, което да откъсне мислите му от Фиона. Допи чашата си, взе вечерята — горещ и мазен пакет — и излезе. Настани се на едно стъпало на половината път до долу и мигом го налегнаха спомени. Как сините ѝ очи се разширяваха щастливо, когато я приближаваше. Начинът, по който миришеше след работа — на чай и потна кожа. Усещането за ръката ѝ в неговата. Заля го стара и така позната тъга.
Забрави, Джо, съветваха го всички. Майка му. Кати. И Джими също. Миналото е далече зад гърбовете ни. Продължи напред.
Но към какво? Беше познал най-рядко срещаното нещо — любов, истинска любов, — беше го държал в ръцете си и го захвърли. Какво имаше останало за него? Цял живот да се задоволява със заместители. С погубени мечти и болезнени спомени. Помнеше как службата при Питърсън, парите, отношението на Томи някога бяха имали огромно значение за него. Сега нищо в живота му — нито постигнатият успех, нито спечелените пари — не струваха толкова, колкото да поседи на тези стълби с любимото си момиче. Само те двамата без нищо освен няколко лири в очукана кутия от какао и мечтите им.
Алф е прав, каза си и разгъна вечерята си. Тук имаше призрак. Самотна и съсипана душа. Духът на всичко онова, което можеше да има, но го нямаше.
Погледна към плавателните съдове, които се блъскаха леко в пристаните. Нощта се беше спуснала и лунните лъчи галеха водната повърхност. Небето беше осеяно със звезди. Неговата любима, онази ярка звезда, блещукаше омагьосващо. Искреше по-силно отвсякога. Погледът му се плъзна към основата на Старите стълби. Колко пъти само беше идвал, за да я завари на онова най-долно стъпало загледана във вълните и мечтаеща.
Взрян в стълбите, осъзна, че на първото стъпало имаше нещо. Наведе се леко напред и присви очи. Чифт черни обувки. Дамски обувки. Едната стоеше изправена, а другата се беше обърнала настрани. До тях на купчинка лежаха чорапите.
О, боже, помисли си разтревожено. Надяваше се, че горката жена не е посегнала на живота си. Знаеше, че самоубийците често оставят обувките си на брега на реката, та да ги намери някой, на когото може да влязат в употреба. Тъжно малко завещание. Очите му обходиха речния бряг. Зърна я на около двайсет метра вляво. Стройна босонога жена в близост до кея. Стоеше с гръб към него, но той успяваше да види, че мята камъчета към реката бързо и със засилка. Лунните лъчи проблеснаха в черната ѝ коса, когато се наведе да загребе нова шепа. Поуспокои се. Един самоубиец не би тръгнал да хвърля камъчета.