Все пак се почуди какво правеше сама до реката в този час. Не беше най-безопасното място за жена. Наблюдаваше я, запленен от уверените ѝ грациозни движения. Забеляза, че косата ѝ се е освободила от кока и ръба на полата ѝ се влачи в калта. Изведнъж политна водна птица. Жената вдигна глава при крясъка ѝ.
Той се изправи. Храната се изтъркаля от скута му.
— Не е възможно — прошепна.
Съзнанието му играеше номера. Беше заради мястото и спомените. Копнеещото му сърце и тъмнината заговорничеха. Но очите му настояваха, че не става дума за номер. Изтича надолу по стълбите и тръгна към нея. Таящ надежда. Изпитващ страх. И преди го беше правил. Толкова много пъти. Зърваше стройна жена с черна коса и по импулс извикваше към нея само за да я накара да се обърне и да насочи към него питащи, хладно любезни очи, които никога не бяха нейните.
Приближи бавно и внимателно, защото не искаше да я уплаши. Помнеше едно момиче, което някога стоеше на същото място с окаляни поли и се кълнеше, че някой ден ще е по-голяма от Лондон.
Чула стъпките му по камъните, тя се обърна стреснато. Очите ѝ се разшириха. И после до ушите му достигна онова, което беше копнял да чуе цели десет дълги години… гласа ѝ, мълвящ неговото име.
— Джо? О, боже… Ти ли си?
Фиона стоеше като онемяла. Не чуваше нищо, нито пиянските смехове от „Таун ъв Рамсгейт”, нито шума от греблата на отминаващия ферибот. Не чувстваше нищо, нито плискащата се в краката ѝ вода, нито нощния вятър, шумолящ в полите ѝ. Не виждаше нищо освен Джо.
— Истински ли си? — прошепна и докосна бузата му с пръсти, изпоцапани с тиня от реката.
Лицето, което някога познаваше така добре, беше същото, но все пак различно. Имаше няколко едва доловими бръчици и скулите бяха малко по-изпъкнали. Но очите бяха съвсем същите — така сини и прекрасни и някак тъжни. Толкова по-тъжни, отколкото ги помнеше.
Той докосна лицето ѝ, обгърна бузата ѝ с длан и топлината върху кожата му подсказа, че е истинска. После я придърпа към себе си и я целуна. Ушите ѝ забучаха и прозвуча продължителен трясък, като че в дълбините на душата ѝ се беше пропукал дебел лед. Мирисът на кожата му, вкусът на устните му, усещането за тялото му, притиснато така плътно към нейното, всичко това я завладя. Стори ѝ се, сякаш десетте безкрайни години — десет години на копнеж по него, десет години, в които го беше обичала въпреки мъката и гнева си, десет години на болезнена самота, на пустота в тялото и душата ѝ изчезнаха в нищото за броени секунди.
Могъщи противоречиви емоции, потискани цяло десетилетие, разкъсаха оковите си, изляха се в опасен водовъртеж, заляха я и заплашиха да я удавят, да я разбият на парчета. Опита се да се отдръпне от него, но той я стисна за китките.
— Не. Няма да те пусна. Вече никога. Чуваш ли ме? Чуваш ли?
Крещеше ѝ. Тя се дърпаше, отчаяна да се откъсне от хватката му и ядосана, че не успява. И в следващия момент се вкопчи в него, сграбчи ръкавите на сакото му, ризата му, плътта под нея без да я е грижа, че може да го наранява. Зарови лице в гърдите му и ридаеше името му отново и отново.
Той я притискаше здраво към себе си.
— Не си отивай, Фиона. Моля те, не си отивай — прошепна.
Тя потърси устните му, жадна за целувка. Знаеше, че не бива да се държи така. Беше налудничаво. Беше погрешно. Той не ѝ принадлежеше. Но не можеше да се спре. Толкова много го желаеше. Ризата му се беше измъкнала от панталона. Тя пъхна ръка под нея. Усещането за ударите на сърцето му под дланта ѝ накара очите ѝ да се насълзят. Това е всичко, което винаги съм искала, каза си. Сърцето му да е мое. И моето да е негово.
Погребано в дълбините на душата ѝ отдавна забравено желание беше пробудено. Искаше да усети допира на кожата му върху своята. Да го почувства в себе си. Изпитваше потребност отново да се докосне до душата му и да знае, че той се е докоснал до нейната, както се беше случило някога в тясното легло в квартирата в Ковънт Гардън. Той също го желаеше. Успяваше да го прочете в погледа му.
Без думи или въпроси я вдигна и я отнесе между колоните. Озовали се под издадения док, далече от чужди погледи, той я пусна на земята върху едно вехто платнище. Легна на една страна до нея и тялото му пасна идеално с нейното. Както бе винаги. Тя успяваше да подуши реката и да чуе разплискването на вълните, когато той разкопча блузата и отвори камизолата ѝ. Докосна леко белега ѝ, а по лицето му пролича смесица от гняв и тъга. Тя се помъчи да го прикрие с блузата си, но той избута ръката ѝ и целуна изранената кожа. Целуна рамото ѝ, шията и после гърдите. Действаше нежно, а тя не искаше да е така. Желаеше отпечатъците от ръцете му, устните му, зъбите му върху кожата си. Нещо, с което да помни тази вечер. Утре и завинаги.