Придърпа лицето му към своето и сключи ръце на шията му. Целуна го страстно, като ѝ се искаше да го разкъса със зъби. Усети го как разкопчава панталона си и повдига полите ѝ над кръста, после се зае с бельото и се намести между краката ѝ и най-накрая, най-накрая беше в нея. Изпълни я. Превърна я в едно цяло.
— Обичам те, Фиона. О, боже, колко те обичам…
Тя поклати глава. Не искаше да чува тези думи. Той я обичаше и тя го обичаше, но нещата бяха напълно безнадеждни, както са били винаги.
— Люби се с мен, Джо. Моля те, просто се люби с мен — прошепна.
Но той не го направи. Остана напълно неподвижен и взрян в нея. Дори в тъмнината страстта в очите му беше бурна и плашеща.
— Кажи ми, че ме обичаш, Фий — изрече.
— Не искай такова нещо. Не е честно.
— Кажи го, Фиона. Просто го кажи.
Тя затвори очи.
— Обичам те, Джо — откъсна се от устата ѝ, а гласът ѝ потрепери. — Винаги съм те обичала…
И тогава той се раздвижи, проникваше все по-дълбоко в нея, пое лицето ѝ между дланите си и повтаряше отново и отново колко много я обича, докато тя не се сля в едно с него. Изстена името му и когато и двамата престанаха да се движат, тя започна да плаче, а риданията разтърсиха цялото ѝ тяло.
— Шшт... — прошепна той. — Всичко е наред, мила. Всичко е наред. Не плачи… — Той се отдръпна от нея, опря се на лакът и я прегърна.
Загубата му, внезапното усещане за празнота влоши още повече нещата. Не беше наред. Искаше го отново в себе си. Не искаше да се свършва. Не желаеше да го види как се изправя и отново си тръгва от нея. Искаше двамата да останат все така заедно. Повей на вятъра я накара да потрепери. То я придърпа още по-близо.
— Остани с мен за през нощта — помоли я. — Ела с мен у дома.
Фиона се почуди дали е чула правилно.
— Да дойда с теб в дома ти?
Той я целуна по челото.
— Да, още сега.
— Полудя ли?
Той я изгледа озадачено.
— Не. Какво не наред? Какво те спира?
— Какво ме спира ли? — попита тя с болка в гласа. — Ами Мили, Джо? Какво ще каже жена ти?
— Мили ли? — повтори той, все още объркан. После разшири очи. — Мили боже, ти не знаеш. Нямаш никаква представа…
— Какво да знам?
Той се изправи до седнало положение.
— Фиона, двамата с Мили се разведохме преди близо десет години.
— Какво?
— Разведохме се преди първата ни годишнина. И после аз се опитах да те намеря. Отпътувах за Ню Йорк. Търсих те навсякъде.
— Пристигнал си в Ню Йорк? — произнесе глухо тя.
— През 89-а година. Точно преди сватбата ти.
Внезапно тя се почувства зашеметена.
— Мили боже — промърмори.
— Мисля… — започна Джо и придърпа двете половини на блузата ѝ една към друга. — Струва ми се, че първо трябваше да поговорим.
Джо се облегна на една тухлена стена, част от Оливърс Уорф, която подпираше Старите стълби. Поклати глава и се засмя.
— Какво? — попита Фиона и лапна пържен картоф със сол и оцет. Седеше до него и ядеше от поръчаната от него нова порция риба и пържени картофи.
— Ти. Тази вечер. Всичко това е истинско чудо.
Тя се усмихна срамежливо.
— Сън.
— Сън, от който не искам да се събуждам.
— Нито пък аз.
Той погледна настрани, зачопли ронеща се тухла и после изведнъж я придърпа към себе си и я целуна. Тя изсумтя развеселено, неспособна да отвърне на целувката, защото имаше картоф в устата си. Той също се засмя и после отново отклони поглед. Чувстваха се необичайно един до друг. В един миг се протягаха за ръката на другия, взрени в лицето му, а в следващия се изчервяваха и се чувстваха неловко. Така близки и в същото време толкова непознати.
Седяха на Старите стълби и разговаряха в продължение на близо час. Като си помислеше, че е бил в Ню Йорк. Само като си представеше, че можеха да са се събрали още преди години. Сърцето я болеше от тази мисъл, но тези години бяха отминали. Отнесени като окапали листа от водата. И нищо не можеше да ги върне. Но ето, че сега бяха тук. Заедно. Отново седнали при реката.
Тя му разказа всичко, случило ѝ се от деня, когато я остави, допреди няколко часа, когато посети гробовете на семействата си и после вървя до реката. Той също ѝ разказа всичко. За разпадането на брака му и как живя в конюшня в Ковънт Гардън. Как му хрумна в каква посока се е запътила тя. За започването на собствен бизнес, пътуването до Америка, за да я открие и всичките самотни години, последвали после. Увери я, че никога не е спирал да мисли за нея и да я обича, а тя отвърна, че същото важи и за нея. Имаше сълзи и мъчително мълчание. Не беше лесно да се говори за тези неща. Тъгата и гневът все още присъстваха.