Но имаше и радост. Тя още не можеше да повярва, че до нея седи Джо. Мъжът, когото обичаше и желаеше, но също така най-старият ѝ приятел. Онзи, с когото беше отраснала и който я познаваше по-добре от всеки друг на този свят.
Погледна го, докато седеше взрян в реката. Изведнъж очите му бяха потъмнели. Изгубиха блясъка си, който беше там само преди мигове.
— Какво има? — попита тя, внезапно разтревожена, че може да съжалява за стореното. Че в крайна сметка не я желае. Че само си е въобразила казаното ѝ от него. — Какво не е наред?
Той пое ръката ѝ.
— Нищо — отвърна. — И всичко.
— Съжаляваш за това, което се случи преди малко, нали?
— Да съжалявам? Задето се любих с теб? Не, Фиона, не за това съжалявам. Боя се. Боя се, че не ме искаш. Страх ме е, че ще си тръгнем от тук и повече няма да те видя. Онова, за което съжалявам, е за стореното от мен преди десет години на същите тези стълби.
— Джо, не е нужно да…
— Нужно е. Толкова много съжалявам. За всичко. За цялата болка, която ти причиних.
— Всичко е наред.
— Не, не е. Никога не е било наред. Не и след деня, в който изкачих тези стълби и си тръгнах от теб. Тогава те нараних, знам го, но всичко, което загуби ти, беше мен. Нараних себе си милиони пъти повече, защото аз изгубих теб. Желая те и копнея за теб всеки ден оттогава насам. Да живея без теб през всички тези години… — Той преглътна с усилие и Фиона зърна в очите му да проблясват сълзи. — Все едно живеех в тъмница без капка топлина, светлина или надежда. — Отново пое ръцете ѝ в своите. — Бих дал всичко да върна времето назад и да оправя стореното, но не мога. Но ако ми позволиш, ще положа всички усилия да те направя щастлива. Наистина мисля онова, което казах по-рано. Обичам те, Фий. С цялото си сърце. Мислиш ли, че бихме могли да започнем отначало? Мислиш ли, че си способна да ми простиш?
Фиона се вгледа дълбоко в очите, които познаваше така добре, в очите, които обичаше. Бяха пълни с разкаяние, с болка. Така ѝ се искаше да заличи тази болка.
— Вече ти простих — промълви.
Джо я пое в обятията си и я стисна здраво. Останаха така много дълго време и после той каза:
— Ела с мен у дома.
Точно се канеше да му каже, че ще го направи, когато на върха на Старите стълби се появиха чифт тежки обувки.
— Ето те и теб, глупаво момиче.
Беше Роди и беше бесен.
— Какво ти има, Фиона? Никакъв здрав разум ли не притежаваш? Почти десет часът е! Андрю дойде в участъка преди часове да ми каже, че си хукнала сама. Чаках те в Мейфеър Хаус. И се побърках от тревога. Реших, че Уилям Бъртън се е докопал до теб. Къде беше?
— Ами тук… Аз… Ами… Разхождах се по брега. Събирах камъчета.
— Намери си и разни други неща — измърмори Джо под нос.
Фиона ахна, задави се и се разкашля. Беше забравила за пиперливото му чувство за хумор. Когато най-накрая успя да си поеме дъх, избухна в невъздържан смях.
— Никак не е смешно! — кресна Роди. — Стотици пъти ти обясних колко опасно е да си навън сама!
— Прав си. Не е смешно — съгласи се Фиона, като се мъчеше да се овладее. — Съжалявам, чичо Роди. Не исках да те уплаша. Съвсем добре съм. Никой не ме е закачал. Просто вървях от Уайтчапъл до тук, срещнах Джо и загубих представа за времето.
— Това го виждам — изръмжа той.
— Ела и поседни с нас — предложи тя и потупа стъпалото над тях. — Цяла вечер бях в пълна безопасност. Честно.
— Зависи какво наричаш безопасност — заяви и изгледа строго Джо. Все още мърморейки, слезе надолу по стълбите и седна до тях. Фиона му подаде останалото от вечерята ѝ. Той си взе парче картоф, после още едно и след това довърши рибата ѝ. — Умирам от глад. Не съм вечерял. Прекарах цялата вечер да те търся. Вече се канех да свикам половината полиция на Лондон.
— Ще ти купя истинска вечеря. Стой тук. Веднага се връщам — предложи тя и скочи на крака. Изтича нагоре по стълбите и забърза към заведението, нетърпелива да избяга от гнева на Роди. Докато се върнеше, можеше вече да се поуспокоил.
Джо и Роди я наблюдаваха, докато се отдалечаваше. Когато тя се скри, спогледаха се един друг и се взряха в черните води на реката.