— Върнала се била в Ню Йорк, а? — заговори Джо.
— Една сълза да пролее по твоя вина, само една, и кълна се в Господ…
— Няма да го допусна.
Последва около минута мълчание и после Роди каза:
— Има нужда да ѝ проверят главата. Ти също. Каква друга би могла да е причината да седите до грозната река и да ядете мазни пържени картофи, като имате предостатъчно пари да се храните на свястно място.
Глава 81
Роди подритна покритото с кръв безжизнено тяло на Шиън Бомбето, проснато в двора на затвора Нюгейт. На земята в близост до него лежеше още отворен бръснач.
— Не очаквам, че някой е признал за това — каза на пазача. Мъжът изсумтя.
— Всички твърдят, че го бил извършил сам, сър.
Роди повдигна вежда.
— Просто е извадил бръснач, с какъвто със сигурност не е разполагал при пристигането си, и е прерязал собственото си гърло? Насред двора?
Гардът се размърда сконфузено.
— Знаем, че е дело на някой от тях, но никой не проговаря.
— Ами другите пазачи?
— И те не са видели нищо.
— Просто чудесно — разфуча се Роди. — Като че нямам достатъчно грижи на главата. Сега и тази бъркотия.
Коленичи и огледа внимателно раната на гърлото на Шиън. Защо, почуди се. Защо са го убили? Със сигурност е имал търкания с други затворници, но неразбирателството сред престъпници не беше нещо необичайно и никой, разполагащ с половин мозък, не би жертвал собствената си глава заради някоя глупава разпра. Имаше само едно нещо, което би си заслужавало такъв риск — много голяма сума пари. Някой беше подкупил затворник или пазачите да очистят Бомбето.
На тръгване от затвора Роди се отби в офиса на надзирателите да благодари на шефа им, задето го беше уведомил за убийството на Шиън. Повикаха го в Нюгейт, защото шефът знаеше за специалното му отношение към случая и за желанието му да бъде известяван дали има някакво движение — като например въпросният затворник да бъде пречукан. В офиса се срещна с Алвин Доналдсън. Доналдсън също беше информиран за смъртта на Шиън заради отношенията на Шиън с Уилям Бъртън и заради възможно влияние върху неговия собствен случай.
— Мислиш, че е Бъртън, нали? — попита той Роди, когато си тръгнаха заедно.
— Тази мисъл мина през ума ми — отговори Роди.
— Какво се иска, за да се убедиш О’Меара? Няма го. Сигурни сме в това. Влагаме всичките си сили да сътрудничим с французите. Изпратихме снимки. В мига, щом го забележат, ще го приберат.
— Само защото не се е появил в къщата си или на Минсинг Лейн веднага приемате, че е тръгнал да пътешества из континента? — попита.
Не харесваше Доналдсън. Беше прекалено убеден в мненията си. Твърде наперен.
— Не, мисля, че е там, защото няма къде другаде да отиде. Предложена е и награда. Знаеш го. Госпожа Соумс лично я повиши до хиляда лири — добави Доналдсън. — Да допуснем в името на спора, че наистина се укрива някъде… Наистина ли мислиш, че приятелчетата му не биха го предали? Срещу хиляда лири? Лично биха го дотътрили при нас.
Роди не каза нищо.
— Знаеш, че съм прав. И ако питаш мен…
— Не те питам.
— …би трябвало да гледаш отвъд реката към нашия стар приятел Сид Малоун. Говори се, че искал да накара Шиън да плати, задето уби Куин.
— Кажи ми нещо, което не знам.
— Също така трябва да знаеш, че сваляме постовете от къщата на госпожа Соумс.
— Какво? Защо правиш това, дявол да те вземе? — попита ядосано Роди.
— По всичко личи, че Бъртън е офейкал. А ако е така, вече няма нужда да пазим госпожа Соумс от него. Не можем да ангажираме хора без причина.
— Не мисля, че идеята е добра. Ни най-малко. Ами ако грешите?
Доналдсън се усмихна.
— Не грешим.
После си тръгна и остави Роди да беснее в преддверието на затвора. Той прегледа списъка с посетители по път, но никое име не му заговори нищо. Не беше и очаквал. Всеки, достатъчно умен да уреди убийството на Шиън, би бил достатъчно умен и да запише фалшиво име.
Докато вървеше обратно към участъка, прехвърляше думите на Доналдсън в главата си отново и отново. Интуицията му говореше, че Бъртън е отговорен за смъртта на Шиън, но интуицията беше само чувство. Логиката му казваше друго. Може би Бъртън вече наистина беше напуснал Лондон. Осмисляйки този факт, той осъзна колко много му се искаше да не е така. Без значение колко уверен беше Доналдсън, ако Бъртън се бе добрал до континента, би било много трудно, ако не и невъзможно, да го заловят.
По-късно щеше да посети Фиона и да ѝ каже за случилото се с Шиън. Тя би искала да знае. Също и че е твърде вероятно Сид Малоун да е отговорен за убийството.