Може би беше дошъл моментът, макар и трудно, да преглътнат факта, че Бъртън можеше никога да не бъде арестуван, да не му бъде потърсена отговорност за извършеното. Допускаше, че именно той, а не Алвин Доналдсън беше твърде уверен в мнението си.
Глава 82
Джо отпи глътка вино, преглътна и погледна към голата жена до себе си, която спеше блажено. Лежеше на една страна. Черната ѝ коса беше разпусната и се стелеше върху възглавницата. Чаршафът покриваше по-голяма част от нея, като отвън бяха само прекрасните ѝ ръце и един дълъг и съвършен крак. Тя беше най-красивото нещо, което някога беше съзирал.
Преди малко се люби с нея. В своето легло. С огъня, хвърлящ отблясъци върху кожата ѝ. След това тя не плака, както направи при реката, и той се радваше. Не искаше никога повече да плаче. Просто се сгуши между завивките му почервеняла и усмихната, въздъхна и затвори очи.
Днес беше събота — цяла седмица, след като я срещна при реката. Най-щастливата седмица в живота му. Още не можеше да повярва на случилото се, продължаваше да не му се вярва, че отново е негова. Всяка сутрин, щом се събудеше, го обземаше паника, изпълваше го ужас, че само е сънувал вечерта до реката и последвалия я незабравим ден. Но после се обръщаше в леглото си и я придърпваше, докато тя недоволстваше сънено, за да се увери, че не беше сън, а реалност.
Целуна я по главата. Косата ѝ беше влажна. Излязоха да се разходят в овощните му градини и небето като че се изля отгоре им. Затичаха към къщата със смях и стигнаха в кухнята напълно подгизнали.
Бързо отскочи до винарната за прашна бутилка „Шато О-Брион“, преди да я отведе нагоре към спалнята си. Озовали се там, запали огън и ѝ сипа чаша от старото бордо, за да ѝ помогне да се стопли. Седяха до камината и си говориха, за да поизсъхнат в продължение на цели шейсет секунди, преди той да я вдигне от креслото, да я съблече и да я положи в леглото си. Беше толкова ненаситен за нея. Толкова нетърпелив да види прекрасното ѝ тяло, да я държи в обятията си и да я докосва, да удължи удоволствието до максимум, както не беше успял да стори при реката. Когато я погледнеше в очите, струваше му се, че никога не са били разделени. Приел факта, че му е простила, че го обича и желае да е с него, най-накрая почувства как тъгата, негова постоянна спътница, го напуска и мястото ѝ бива заемано от неописуемо щастие.
Сега дъждът плющеше по стъклата. Хвърли поглед навън и видя как вятърът люлее бясно клоните на един вековен дъб. Нека вее, негодникът, каза си той, нека издуха целия свят, ако ще. Тази стая, те двамата, това беше единственото, което имаше значение. Придърпа завивката върху раменете на Фиона, стана от леглото и облече халат.
— Не си отивай — промълви тя.
— Не си отивам, любима. Само ще сложа още малко дърва в огъня.
Пъхна две цепеници и ги побутна навътре, докато не се подпалиха и пламъците не затанцуваха весело. Напълни отново чашите им и после отиде и порови в скрина в другия край на стаята. Имаше нещо за нея. Нещо, което така силно искаше да ѝ даде. Нещо, за което всеки здравомислещ човек би казал, че е твърде рано. Наистина твърде рано. Но той не беше здравомислещ. Беше влюбен. И за него нямаше как да е твърде скоро.
Откри онова, което търсеше — малка червена кутийка от кожа с надпис „Лалик, Париж”. Остави я на нощната си масичка, свали халата и се пъхна обратно в леглото. Фиона се размърда. Възнамеряваше да сложи кутийката в ръката ѝ и да я накара да я отвори. Но след ставането му тя беше изритала завивката. Погледна я. Прекрасните ѝ заоблени гърди бяха също така хубави, както ги помнеше. Очите му продължиха надолу, следвайки контурите на тялото ѝ. Желаеше я отново. Страшно много. Щеше да се наложи кутийката да изчака.
Надвеси се над нея и я целуна. Тя се изтегна лениво и се усмихна. Той обгърна гърдите ѝ с длани и ги стисна, сведе глава, за да целуне зърното на едната.
— Ммм — изстена тя. Ръката му се придвижа надолу към корема ѝ, по бедрата и накрая помежду им. Започна да я гали, в началото нежно, а после по-настойчиво. Плъзна пръсти в нея, в тази прелестна мекота, с което я накара да се овлажни и да остане без дъх, после направи пауза, за да целуне корема ѝ и плавната извивка на ханша.
— По-добре да завършиш започнатото — чу я да прошепва.
Усмихна ѝ се широко, наслаждавайки се на факта, че тя беше така възбудена и нетърпелива. Обожаваше да я кара да го желае, обожаваше да знае, че огънят върху кожата и в утробата ѝ, стоновете ѝ са предизвикани от него. Сега обаче не искаше да е в нея. Още не. Искаше да почувства жаждата ѝ за него, да чуе името си да се откъсва от устните ѝ. Да е сигурен, че тя отново е негова. Само негова.