— Не.
— Направи го. Това е само пръстен — настоя той.
Кейт обеща да го стори и той се отпусна на възглавницата. Тя бръкна в джоба си за носна кърпа и избърса очи, после се обърна отново към мъжа си. Гърдите му не помръдваха, лицето му бе потънало в покой. Беше си отишъл.
— О, Пади, не! — изстена тя и се хвърли върху тялото. — Не ни оставяй! Моля те, моля те, не ни оставяй!
Фиона зърна лицето на баща си, чу стоновете на майка си и почувства как светът ѝ се срива.
Глава 10
— Фиона, мила… хапни поне нещо — молеше я Роуз Бристоу. — Мъничко яхния или сандвич?
Седнала до кухненската маса, Фиона се усмихна уморено.
— Не мога, госпожо Бристоу.
— Дете, трябва да се храниш. Дрехите висят по тялото ти. Само една хапка. Хайде, момиче. Джо ще ми се ядоса, като те види, че си станала само кожа и кости.
Фиона се предаде и прие Роуз да ѝ сипе чиния с телешка яхния само за да ѝ угоди. Не беше гладна и не можеше да си представи, че някога отново ще огладнее. Кухнята им беше пълна с храна. Съседите бяха донесли пайове с месо, наденички в тесто, различни яхнии, студени меса, картофи, зеле и питки, за да има достатъчно за тях и за всички прииждащи оплаквани в трите дни на бдението, опелото и погребението. Под зоркия поглед на Роуз тя набоде малко с вилицата си, приближи я до устата си, сдъвка и глътна.
— Добро момиче. Изяж всичко, а аз ще отида да видя как е майка ти. Джо ще пристигне скоро. Изпратих писмото преди два дни. Не се тревожи, мила, ще дойде.
Госпожа Бристоу излезе от кухнята и отиде в дневната, където се бяха събрали скърбящите, придружили семейството от църковния двор до дома им. Фиона остави вилицата и покри лицето си с ръце. Сцени от погребението на баща ѝ се повтаряха отново и отново в съзнанието ѝ. Дългата процесия до гробището, потъващият в земята ковчег, олюляването на майка ѝ, когато свещеникът хвърли шепа пръст отгоре му. Баща ѝ беше прекарал последната си нощ под покрива на дома им, а сега го нямаше, беше погребан в студената земя.
Не заплака, докато картините се нижеха пред погледа ѝ, беше прекалено уморена. Плака в болницата, плака, докато очите ѝ подпухнаха и почти се затвориха, и после плака отново по време на бдението. Необузданата разкъсваща мъка, която почувства в нощта на злополуката, се беше превърнала в тъпа и непрестанна болка, която поглъщаше цялото ѝ същество — тялото и душата ѝ — и я правеше вяла и незабелязваща нищо друго освен факта, че баща ѝ го няма и вече никога нямаше да се върне. Тази болка не познаваше облекчение. За миг или два се чувстваше по-добре, докато се занимаваше с Шийми и Айлийн, но после си припомняше и дъхът ѝ секваше. Имаше усещането, че дълбока рана е била отворена и е закървила отново. Накъдето и да погледнеше, нещо ѝ напомняше за него — столът му до камината, торбичката му за тютюн, абордажната му кука. Как така неговите вещи бяха тук, а него го нямаше? Тя отиде до рамката на камината и свали куката, обгръщайки с пръсти дървената дръжка, която беше станала съвсем гладка от дългата употреба.
Какво щеше да стане с тях? Майка ѝ… за два дни едва ги беше погледнала. Отказа да храни Айлийн. Госпожа Фаръл от отсрещната страна на улицата, която също имаше новородено, кърмеше бебето. Кейт беше лежала в леглото, ридаейки и зовейки съпруга си, изгубила ума си от мъка. Вечерта на втория ден слезе долу с побеляло лице, очи, наподобяващи тъмни дупки и разрошена коса, за да заеме мястото си до ковчега на съпруга си. Присъедини се към нечовешките писъци и вой, които надаваха ирландците за своите мъртъвци, та те да могат да ги чуят и да знаят, че скърбят. Беше нещо потресаващо — стонът от човешката душа, която споделя агонията си с небесата.
После беше позволила на Роуз да я изкъпе, да положи топли компреси върху подутите ѝ от насъбралото се мляко гърди и да среши косата ѝ. Все още замаяна, тя се поинтересува за децата си и настоя да ѝ занесат Айлийн. Разговаря с Роди за организацията на погребението, а после се върна в леглото и спа за първи път от дни.
Чарли се бореше усърдно да бъде силен и да помогне на семейството си да преживее трагедията. Помогна с опелото и погребението. Беше носил ковчега. Фиона не го беше видяла да плаче, но го забеляза да стои сам в кухнята и да се взира в пламъците с часовника на баща им в ръце.
Шийми реагира като всяко четиригодишно дете. Имаше моменти, в които беше уплашен и объркан, в които плачеше за баща си, и моменти, когато сядаше пред огъня и си играеше с играчките, нехаещ за случващото се. Сърцето на Фиона се късаше заради него и Айлийн, имаше толкова неща, които никога нямаше да познаят от баща си — историите му за Ирландия, разходките до реката. Неща, които тя щеше да се опита да им предаде, но едва ли щеше да успее.