Нежно докосване по рамото прекъсна мислите ѝ.
— Фиона, ще сложиш ли чайника да заври? — попита госпожа Бристоу. — Бен Тилет и хората му са тук. Ще им дойде добре по чаша чай.
Роуз изчезна отново, а Фиона приготви чая, облекчена, че има с какво да се ангажира. Когато занесе каната в дневната, видя, че в къщата все още имаше много опечалени. Присъствието им сега и през последните три дни показваше почит към баща ѝ, доказателство за уважението им към него. Насили се да разговаря със съседите и приятелите. Възрастни жени стискаха ръцете ѝ, други шепнеха съболезнования и ѝ казваха колко много прилича на него. Тя се озърташе от време на време с надеждата да види Джо. Как ѝ се искаше той да е тук. Госпожа Бристоу беше пратила писмо до Ковънт Гардън, в което го уведомяваше за случилото се. Би отишла да го доведе, но нямаше пари за дилижанса и се тревожеше прекалено много за Кейт, за да я остави. Господин Бристоу също не можеше да отиде да го докара. Беше пропуснал един ден от работа, докато помагаше за организиране на погребението. Още някой ден далече от пазара и друг търговец щеше да претендира за мястото му. Фиона слушаше любезно, като се стараеше да прикрие обзелата я немощ, докато госпожа Маккалъм споделяше за добрината, проявена от страна на Пади към нея.
Докато възрастната жена нареждаше, друг разговор привлече вниманието ѝ. Двама мъже, господин Долан и господин Фаръл, живеещи наблизо и работещи по доковете, стояха в ъгъла и също обсъждаха баща ѝ.
— Петнайсет години на дока и никога не е допускал грешка — отбеляза господин Долан. — Нямаше липсващи пръсти, нито счупени кости. А после да падне от отвор за товарене. Просто няма логика, Алф.
— Чух, че ченгетата открили грес на платформата — отговори Алфред Фаръл. Мислят, че е потекла от някоя лебедка и заради това се е подхлъзнал.
— Глупости! Някога да си чувал мазно петно да бъде оставено просто така? Никой не го прави. Също като с брачната халка е — никой не я носи, защото е прекалено опасно. Закачи ли се някъде, пръстът ти отива. Същото важи и за маслото. Разсипе ли се, веднага го почистват и наръсват с пясък. На всеки работещ в Оливърс Уорф му е ясно това.
Фиона беше зашеметена от чутото. Прави са, помисли си; нямаше логика. Познаваше достатъчно добре работата на баща си, та да знае, че никой докер не проявяваше небрежност, когато опираше до грес, както и никой не поставяше сандък индийско орехче върху друг, пълен с чай, че да допусне листата да поемат миризма. Беше чула Роди да споменава за разследване, как полицията била установила, че вратата на отвора за товарене била отключена и открила петно от грес на пода близо до нея. Управителят Томас Къран обяснил, че явно някой от неговите хора не е заключил вратата. Нощта била ветровита и баща ѝ сигурно я е чул да се блъска във фасадата на сградата. Отишъл е да я затвори и понеже било твърде тъмно, а той имал само фенер, не е забелязал мазното петно. Къран заявил, че бил наредил на един от хората си — Дейви О’Нийл — да смаже пантите по-рано същия ден. Дейви може да е разлял малко. Случилото се било трагедия по думите на господин Къран. Работниците щели да съберат помощ, а той бил сигурен, че господин Бъртън ще намери начин да компенсира семейството по някакъв начин. Удовлетворен от обяснението му, съдебният лекар определил причината за смъртта като нещастен случай.
Фиона беше чула всичко това, но съсипана заради шока от смъртта на баща си, почти не обърна внимание. Баща ѝ беше паднал от отвор за товарене. Конкретните подробности нямаха значение; важно беше единствено, че той е мъртъв. Но сега, когато разсъдъкът ѝ беше малко по-ясен…
— Извинете ме, госпожо Маккалъм — каза безцеремонно.
Остави жената да дърдори и се върна в кухнята. Трябваше да остане насаме със себе си и да помисли.
Седна на стола на баща си. Беше ясно като ден: някой беше разлял масло, та той да се подхлъзне. Защо никой не беше обърнал внимание на това? Изпитваше физическа болка от усилието, умът ѝ беше така разбъркан, но щеше да запише всичко и да вкара ред в разсъжденията си. А после щеше да разкаже на чичо Роди и той щеше да накара отговарящите за случая да предприемат друго разследване. Беше очевидно какво се е случило, забележимо като носа на нечие лице… Това беше… нелепо.
Защо някой би наранил баща ѝ, почуди се. А още по-малко би го сторил някой от колегите му. Полудяваше ли? Да, точно това беше. Започваше да губи ума си. Търсеше причина за смъртта на баща си и се вкопчваше в сламки.