Наведе се напред с лакти, опрени в коленете, и положи глава върху дланите си. Още не можеше да приеме случилото се; част от нея все още очакваше баща ѝ да влезе през входната врата, завърнал се от доковете. Щеше да седне, да прочете вестника и да забравят за целия този кошмар. Докато тя беше дете, той представляваше центърът на нейната вселена и приемаше, че винаги ще е до нея — да се грижи за семейството, да слага храна на масата, да ги предпазва от злините в света. Сега вече нямаха баща. Майка им нямаше съпруг. Той си беше отишъл. Кой щеше да се грижи за тях? Какво им предстоеше оттук нататък?
В този миг, също както се случваше непрестанно през последните три дни, болката се сгромоляса отгоре ѝ като порой. Плачейки горчиво, тя не забеляза, че в кухнята влиза Джо.
— Фий? — повика я тихо той и коленичи до нея.
Тя вдигна глава.
— О, Джо — прошепна.
В очите ѝ имаше толкова много болка, че на него му се доплака. Прегърна я и я задържа в обятията си, докато тя хлипаше. Люлееше я нежно и галеше косата ѝ, докато мъката изтръгваше ридания от устата ѝ.
Когато вече нямаше сили да плаче, той задържа лицето ѝ между дланите си и обърса сълзите ѝ с палци.
— Бедното ми момиченце — промълви.
— Защо, Джо? Защо баща ми? — попита тя, а очите ѝ бяха станали светлосини от сълзите.
— Не знам, Фиона. Ще ми се да можех да ти дам отговор.
— Боже, толкова ми липсва.
— Знам, че е така, мила. И на мен ми липсва. Баща ти беше невероятен човек.
Седяха смълчани за няколко минути. Джо държеше ръката на Фиона, а тя подсмърчаше. Без цветисти слова и баналности помежду им. Джо би сторил всичко да облекчи страданието ѝ, но знаеше, че нищо, което кажеше или направеше, не би помогнало. Скръбта ѝ трябваше бъде преживяна също като треска и да я освободи от присъствието си, когато най-сетне се износи. Нямаше да я залъгва или да ѝ говори, че такава е била божията воля и на баща ѝ му е добре, където е. Това бяха пълни глупости и те двамата го знаеха. Когато нещо боли с такава сила, просто трябва да го изтърпиш. Нямаше преки пътища. Той седна тежко на люлеещия се стол на Кейт.
Фиона хвърли поглед към него и видя, че е уморен и немит.
— Питърсън ви кара да работите здраво, нали?
— Да. Пристигнаха фургони със стока. Трябваше да бъдат разтоварени веднага. Иначе щях да дойда по-рано. Получих писмото от майка ми вчера сутринта, но не можах да се измъкна. Ако бях тръгнал, щяха да ме уволнят. Томи Питърсън не дава пет пари за ничие погребение, освен ако не е неговото собствено. Не съм мигнал, откакто прочетох за случилото се. Съжалявам, Фий. Ще ми се да бях успял да пристигна по-скоро.
Фиона кимна; разбираше го. А и сега беше тук.
— Кога трябва да се връщаш?
Тази вечер. Не веднага, по-късно. Оставих Хари да довърши, но чакаме друга пратка утре рано сутринта.
Тя беше разочарована. Надяваше се, че ще му е възможно да остане. Боже, как ѝ се искаше още да живееше в къщата на родителите си, вместо на другия край на Лондон. В този момент ѝ беше така нужен — да говори с нея, да я утешава. Щеше да се нуждае от него и в предстоящите дни. Но него нямаше да го има.
Сякаш прочел мислите ѝ, той извади един шилинг и го притисна към дланта ѝ.
— Ето. За хартия и марки. Можеш да ми пишеш. Всяка вечер. Когато ти стане трудно да го понесеш, просто ми напиши писмо и ще бъде все едно разговаряме. Става ли?
— Имам време да се поразходим — каза и се изправи. Да се махаме оттук. Цялото това шепнене и оплакване няма да ти помогне. Да отидем до реката и да погледаме лодките. Все още имаме около час, преди да се стъмни.
Фиона стана и взе наметката си от закачалката при задната врата. Той беше прав; щеше да ѝ дойде добре да излезе от къщата. Докато се приготвяше, изведнъж се почувства обсебена от идеята, че баща ѝ ще бъде край реката, присъствайки във всички неща, които беше обичал — прииждащите сиви вълни и пътуващите по небето облаци, извисяващите се в него чайки, порещия водите нос на някоя лодка, напредваща навътре към морето. Нямаше го в тази изпълнена с болка къща, а беше там навън, при реката. Тя беше убедена в това. И когато Джо пое ръката ѝ и я поведе, тази убеденост я утеши и ѝ предостави поне мъничко покой.
Глава 11
Кейт провери номера на парчето хартия, което държеше: Стюард Стрийт номер шейсет и пет. Това сочеше и номерът на вратата. Защо никой не отваряше? Почука отново.
— Почакай де — кресна някой отвътре. — Чух те още първия път. Вратата беше отворена със замах и тя се озова лице в лице с дебела раздърпана жена, която ако се съдеше по вида ѝ, бе спала и никак не се радваше, че са я вдигнали от сън.