— Вие ли сте госпожа Колман?
— Да.
— Аз съм госпожа Финеган. Тук съм за стаята.
— Влизай тогава — отвърна жената и я пусна да влезе в тъмен коридор, който вонеше на зеле. — Стаята е горе. На последния етаж. Вратата е отворена. Хубава стая е, госпожо Фланаган — заяви жената.
Зъбите ѝ бяха черни. От нея лъхаше на уиски.
— Финеган.
— Фланаган, Финеган, за мен е все едно и също. Качвай се.
— Благодаря, госпожо Колман — каза Кейт и заизкачва стълбите. Парапетът се клатеше под ръката ѝ, докато се движеше нагоре към площадката. Стълбите вибрираха и скърцаха. През една отворена врата зърна млада жена, която гризеше кора хляб, докато кърмеше бебето си. През друга видя изтегнал се на легло мъж да хърка.
Продължи нагоре към втория етаж. Една от трите врати там зееше широко отворена. Влезе. Нещо изхрущя под краката ѝ. Сигурно част от мазилката, каза си. Стаята беше тъмна. На единствения прозорец имаше капаци. Тя ги отвори и изпищя.
Цялата стая беше пълна с черни насекоми. Пъплеха бързо по пода и тавана, стреснати от светлината. Пълзяха по висящите на парцали от стената мърляви тапети. Щураха се из камината и по мръсните дюшеци. Само след секунди беше обратно долу на път към външната врата.
— Хареса ли ти стаята? — кресна госпожа Колман, докато се клатушкаше зад гърба ѝ.
— Навсякъде са.
— О, буболечките няма да ти направят нищо. Ще ти кажа какво, ще ти я дам евтино. Можеш да използваш и кухнята. — Тя се наведе към Кейт. — Има и още едно предимство, ако наемеш тази стая. — Ако някога закъсаш, можеш да си докараш някоя пара, без дори да излизаш от нея. — Тя ѝ се усмихна мазно. Господин Даниълс от втория етаж. Чувала съм, че плаща добре.
Кейт отвори рязко вратата и изскочи навън. Насекомите, мръсотията, вонята вътре я бяха накарали да се почувства замаяна. Тази мърлява кучка, разбесня се вътрешно, да ѝ отправя такива отвратителни предложения. Ако Пади я беше чул, щеше да ѝ избие гнилите зъби.
Пади. При мисълта за него от очите ѝ бликнаха сълзи. Извади носната си кърпа от джоба и обърса лицето си. Не можеше да си позволи да циври. Трябваше да намери стая, защото парите ѝ почти бяха свършили и вече не можеше да си позволи да плаща наема за къщата на Монтагю Стрийт.
Дори само това, че са изгубили надниците на Пади, би стигнало да я вкара в затруднение, но веднага след смъртта му на главата ѝ се бяха струпали болничната сметка, купуването на ковчег, плащането на такса за катафалка, парцел в църковния двор и надгробен камък. Намери двете лири, за които ѝ каза мъжът ѝ и точно както беше обещал, работещите на Оливърс бяха пуснали шапка, с което ѝ бяха осигурили още три лири, плюс една лира от профсъюза и парите от погребалната застраховка. Фиона и Чарли ѝ даваха всичко, което изкараха, и се беше захванала отново с прането, но не стигаше.
Беше се надявала, че „Бъртънс Тий” ще ѝ платят десет или двайсет лири компенсация за смъртта на мъжа ѝ. След като изминаха почти две седмици и не чу нищо от тях, събра кураж и отиде в офиса на фирмата. Чака три часа, преди да се срещне с младши служител, който ѝ каза, че трябва да отиде отново на следващия ден и да разговаря със старши служител. Когато се върна, отново се наложи да чака. Друг служител ѝ даде да попълва документи. Тя помоли да ги отнесе вкъщи, за да може да ги даде на Роди да ги прочете, но служителят не разреши, така че тя ги подаде и ѝ казаха да се върне след месец, за да разбере какво се е случило с молбата ѝ.
— Един месец! Господине, парите ми трябват сега — възнегодува тя.
Чиновникът, суров на вид човек с бакенбарди, ѝ обясни, че като е подписала документите, е дала съгласие да следва процедурата на „Бъртънс Тий” за предоставяне на суми за компенсации. Ако не я следва, искът ѝ може да бъда анулиран. Нямаше друг избор, освен да чака.
Времето, което прекара в „Бъртънс Тий”, я изтощи. Това беше всичко, което можеше дв направи в последните дни, за да не се разпадне на съставните си части. Всяка сутрин, щом отвореше очи, болката я налягаше с нова сила и тя започваше да плаче. После, замаяна от мъка, но тласкана от необходимостта, тя ставаше, нахранваше децата и се захващаше с прането, като даваше всичко от себе си, за да може да продължи напред. Не носеше траурни дрехи, нито наниз от черен кехлибар или брошка. Не линееше в затъмнената дневна пред вещи на скъпия си покойник. Жени като нея, дори да бяха съсипани от мъка, трябваше да се стегнат и да действат или децата им стояха гладни.