Замислеше ли се за тях, започваха да я измъчват страхове за бъдещето им. Как щеше да ги издържа? Можеше да продаде някои от мебелите, когато се преместеха — това щеше да донесе няколко шилинга. Ако се наложеше, щеше да заложи халката на Пади, но само ако се наложеше. Можеше да продаде пресата и казана за пране. Нямаше да има място за тях, когато всички обитаваха една стая. Без тях нямаше да може да взима дрехи за пране, а това би значело допълнително намаляване на приходите, но може би щеше да има възможност да пере за клиентите си по домовете им. Но тогава кой би се грижил за Шийми и Айлийн?
Не мога да се справя с това, помисли си, не мога. Прекарах два дни в „Бъртънс Тий” и нямам нищо в замяна. Изгубих вчерашния и днешния ден да търся стая, а съм наникъде. Или са прекалено скъпи, или прекалено малки, или прекалено ужасни. Сълзите ѝ отново бликнаха. И този път бяха от отчаяние и нямаше как да ги спре.
— Хайде, Бристоу, излез с мен и момчетата. Ще се позабавляваме — настояваше Хари Итън, докато оправяше връзката си пред огледалото.
— Не, благодаря, приятелю. Смазан съм — отвърна Джо със затворени очи, докато сподавяше прозявка.
— Глупости! Знам, че не си толкова уморен. Ясна ми е истинската причина.
Джо отвори едно око.
— Какво?
— Заради онази малка красавица е. Фиона. Не би го одобрила. Обясни ѝ, че онова между краката ти не е калъп сапун. Няма да се изхаби, ако от време на време го навлажняваш.
Джо се засмя. Това беше ритуал за Хари в събота вечер. Без значение колко уморен беше, винаги намираше време и сили за проститутки… и да го закача, задето не излиза с него.
— Само си помисли — избърбори. — Хубаво момиче с големи гърди и стегнато дупе. И всичко това е твое за три шилинга. Руса или чернокоса, каквато си избереш. Знам една червенокоса, която умее всякакви номера. Може да изсмуче боята от улична лампа…
— Контролирай се, ако обичаш.
Но Хари Итън никога не се контролираше. Беше повече от склонен да плаща за секс и в Лондон не липсваха жени, които да му го предоставят. В списъка му фигурираха два типа — такива, които те карат да се чувстваш добре и такива, които те карат да се ожениш за тях — и той предпочиташе първия.
Джо си имаше своите причини да не придружава Хари — основната беше Фиона, но също така не гореше от желание да се прибере пипнал трипер. Беше чувал как Хари стене от банята някои сутрини, когато членът го болеше така, че дори не можеше да се изпикае. Обясни, че лечението му се отразявало по-болезнено както на него, така и на портфейла му. Това обаче не го спираше. Продължаваше да излиза с другите момчета от пазара в преследване на „ножница за сабята му”, както се изразяваше и на Джо винаги се налагаше да изтърпи някоя нецензурна шега преди излизане. Дребни остроумия как щял да остави Джо да поеме нещата в свои ръце и други подобни.
— Добре, отивам да изпусна парата.
— И на мен ми се стори, че нещо мирише.
— Много смешно. Не стой буден да ме чакаш. И Джо…
— Какво, Хари?
— Скоро проверявал ли си зрението си?
— He.
— Трябва да го сториш. Прекалено много от това… — Хари направи нецензурен жест — …води до слепота.
— Благодаря за загрижеността. Сега се разкарай и ме остави на мира.
Хари напусна стаята, подсвирквайки и хукна надолу по стълбите.
Съжалявам момичето, на което ще се падне тази вечер, помисли си Джо. Ще ѝ налети като бик. Той се прозя отново. Беше време да си ляга, но се чувстваше прекалено уморен да отиде до леглото. Вратичката на печката беше отворена и огънят приятно топлеше краката му. Той се чувстваше загрят… и виновен.
Двамата с Хари бяха започнали работа в четири сутринта. Периодът на прибиране на реколтата приключваше, но фургоните не спираха да пристигат един след друг. Фермерите изгаряха от желание да разпродадат и последната си продукция. Не беше имал нормален почивен ден от векове. Можеше да настоява да получи, но това не би било разумно. Не и в този момент. Питърсън правеше намеци за повишения. Мартин Уилсън, човекът, уговарящ финалната цена за сделките им, напускаше. Джо дори не беше помислял, че би могъл да поеме работата от Мартин; приемаше, че е прекалено нов за повишение, но знаците бяха непогрешими. Питърсън използваше всяка възможност да хвали работата му. И днес му беше възложил да върши задълженията на Мартин, защото Мартин беше нужен другаде. Беше забелязал Томи и Мартин да го наблюдават. В края на работното време Томи прегледа списъка със сделки, посочи му две, при които беше надплатил, ликуващо отбеляза четири, при които беше платил по-малко, и като цяло обяви работата му за първокласна. Той едва не се пръсна от гордост. Одобрението на Питърсън беше станало много важно за него.