Двамата с Хари приключиха работа късно, малко след седем. Томи още беше наоколо и Мили беше с него. Баща ѝ ги покани да се присъединят към тях за вечеря. Сърцето на Джо се сви. Планираше да отскочи до Уайтчапъл да види Фиона. Не се беше връщал от две седмици и се тревожеше за нея, но нямаше как да откаже на поканата на Питърсън. Томи им поръча да се измият и да се срещнат с тях в „Сандринис”, италиански ресторант на две преки. Джо изпадна в пълна паника; не беше стъпвал в ресторант в живота си. Каза на Хари, че може би не трябва да ходи, защото не разполага с други дрехи освен работните. Хари му подари едно сако, което му беше омаляло и му даде назаем риза и връзка. Облече по-хубавите от двата си чифта панталони.
Мястото беше тъмно, осветено единствено от свещи върху винени бутилки, така че никой не забеляза, че панталоните му и сакото не си подхождат. Томи поръча за всички. Джо се справи със супата и предястието, но се затрудни, когато пристигна пастата. Мили, Хари и Томи му се смяха, докато го наблюдаваха как се мъчи със спагетите, а после Мили му показа как да ги навие на вилицата си. Наръси в чинията му пармезан и почисти петното от доматен сос на брадичката му. Беше в типичното си словоохотливо настроение и им разказа как се движи подготовката за устройваното от баща ѝ празненство в чест на Гай Фокс. Когато се нахраниха, вървяха пеша до Ковънт Гардън, а после Мили и Томи отпътуваха.
Джо се беше забавлявал искрено, но сега се чувстваше ужасно. Тази вечер трябваше да я прекара в Уайтчапъл заедно с Фиона, която беше така бледа и слаба и все още скърбеше за баща си. Прояви се като първокласен никаквец. Тя се нуждаеше от него, а къде беше той? Забавляваше се в „Сандринис”. Припомни си как я беше изпратил от реката до дома ѝ вечерта след погребението на баща ѝ и как се вкопчи в него, когато се разделяха. Едва понесе да я остави, когато тя се нуждаеше толкова много от него. Но какво можеше да стори? За ден или два се изкушаваше да напусне работа и да се върне на Монтагю Стрийт, за да е до нея. Но къде би ги отвело това? Щеше да се върне обратно при баща си и с мъка да успява да сложи по някое пени в тенекиената им кутия, а сега добавяше цели лири. А от поста на Мартин Уилсън — ако изобщо го получеше — щеше да печели дори повече. Не бе ли по-важно да продължава да се бори за бъдещето им? Фиона щеше да скърби с него или без него. Присъствието му би предложило утеха, но не би заличило болката.
Той стана от креслото си, разрови жаравата и отиде до банята да се измие. Трябваше да поспи. Докато подсушаваше лицето си, хвърли поглед навън през прозореца. Небето над Лондон беше впечатляващо чисто. Тъмната нощ беше озарена от звезди. Той се загледа в една особено ярка. Дали същата тази звезда светеше и за момичето му? Дали тя също гледаше към нея от прозореца и мислеше за него? Каза на звездата, че я обича, поръча да се грижи за нея и да я закриля.
Съблече се и си легна. Докато се унасяше, в съзнанието му изникваше образът на Фиона. Скоро ще има парите, които им трябваха за магазина, ще напусне Питърсън и ще бъдат заедно завинаги. Ще се оженят и този труден период на раздяла ще е зад гърба им. Някой ден. Някой ден съвсем скоро.
Глава 12
Фиона оглеждаше пушените херинги, подредени в редица на сергията на рибаря. Беше отишла сама на петъчния вечерен пазар. Майка ѝ имаше ужасна кашлица и състоянието ѝ никак не се подобряваше. Фиона не искаше тя да излиза на влажния октомврийски въздух. Възгласите на зарзаватчиите не ѝ доставиха удоволствие и тя не прояви никакъв интерес към изложеното от тях. Беше прекалено заета да измисли как да купи вечеря за четирима с шест пенса.
— Колко струва пушената херинга? — попита продавача.
— Големите са два пенса — отговори. После посочи по-малките. — Тези тук са две за три пенса.
— Ще взема две от тези. — Тя прибра рибата в пазарската си торба при картофите, които беше купила от сергията на семейство Бристоу, и крушите, които госпожа Бристоу беше добавила към тях.
Фиона се радваше на крушите, но милият жест на госпожа Бристоу я караше да се чувства като просякиня. Никак не беше горда да ги приеме, но Шийми обичаше круши и на нея ѝ се искаше да може да му ги даде. Беше побъбрила за кратко с госпожа Бристоу за Джо и големите му надежди за повишение. И двете получаваха писма всяка седмица, но никоя не го беше зървала почти от месец. Той липсваше на Фиона ужасно много. Искаше ѝ се да му пише; това би облекчило самотата ѝ. Но всеки път щом спестеше някое пени за хартия и марки, изникваше необходимост да се купят чорапи за Шийми, лекарство за гърлото на майка ѝ или хляб.