Фиона беше убедена, че кашлицата на майка ѝ се дължи на влажните стени в новата им стая на „Адамс Корт“. Близо до тях се намираше единствената помпа в района, от която се лееше вода ден и нощ, а вследствие на това камъните, покриващи улицата, бяха хлъзгави и стените на околните къщи мокри и студени.
„Адамс Корт“ представляваше къса и мрачна задънена улица, достъпна от Вардън Стрийт посредством тесен тухлен път. Къщите бяха схлупени сгради с две стаи на първия и две стаи на втория етаж, които се гледаха през широк два метра проход, покрит с павета. Тяхната стая беше предната на долния етаж на номер дванайсет. Майка ѝ я беше завела да я види, преди да я наемат. Чула за нея от приятелката си Лили. Годеникът на Лили беше живял в нея, но я освободил след сватбата им, за да се преместят в по-голяма от другата страна на реката. Нямаше мивка. Нито гардероб. Налагаше се да окачват дрехите си на пирони. Имаше размер около четири на пет метра. Принудиха се да продадат по-голяма част от мебелите си. Фиона изпита ненавист към стаята, но когато майка ѝ я попита за мнението ѝ със смесица от надежда и тревога по лицето, тя отвърна, че като привикнат към размерите, ще им върши чудесна работа.
Старите им приятели и съседи бяха направили всичко възможно да ги задържат на Монтагю Стрийт, като им предлагаха подслон в домове, които и без друго бяха пълни. Но поканите им идваха от добро сърце, а не от практичност и майка ѝ не би се възползвала от тях. Роди също се постара да помогне. Фиона не биваше да научава, но го беше узнала. Докато още живееха в старата къща, една вечер се прибра от късна смяна и Кейт му приготви вечеря. Вратата към дневната беше отворена и тя ги чу да коментират делата на майка ѝ с „Бъртънс Тий”. А после най-изненадващо Роди помоли майка ѝ да се омъжи за него.
— Знам, че не ме обичаш, Кейт — заяви той. — И не очаквам такова нещо. Не и след Пади. Знам колко силни бяха чувствата помежду ви. Не става дума за това. Ами, просто… Бих могъл да се погрижа за теб и децата. Аз ще си остана в моята стая, а ти ще останеш в твоята и всичко ще продължи както преди. Не е нужно да се местите.
После чу как майка ѝ плаче, а Роди продължи с тревога в гласа.
— О, боже, съжалявам. Не възнамерявах да те разплаквам. Само исках да помогна. Боже, аз съм пълен идиот…
— Не, Роди, не си идиот — отговори му майка ѝ. — Ти си един добър човек и всяка жена би се радвала да те има за съпруг. Плача, защото ме трогна искрено. Няма много хора на този свят, които биха поставили щастието на друг над своето. Но не можеш да се нагърбваш със семейството на друг мъж. Трябва да създадеш свое собствено с Грейс. Всички знаят колко много я харесваш, така че върви и се ожени за това момиче. Ние ще се справим.
Но щяха ли? Фиона не беше така сигурна. В последните дни дълбоко в нея непрестанно звучеше глас, който ѝ напомняше отново и отново с колко малко пари разполагаха. Изкарваното от нея и Чарли едва стигаше за наема и малко храна. Откъде щеше да дойде останалото? Какво щяха да правят, когато бебето имаше нужда от нови дрехи или нечии обувки се износеха. Този глас я парализираше. Крещеше и опяваше, а тя нямаше отговорите, за които настояваше. Беше се обърнала към Бог, беше го молила за помощ. Да ѝ даде сила да понесе загубите и кураж да се изправи лице в лице с предстоящото. Но не получи отговор. Като че Бог не я слушаше.
Когато паднеше духом, бъркаше в джоба си, за да докосне синия камък, даден ѝ от Джо. Стискаше го силно, представяше си лицето му, напомняше си за магазина им, за мечтите им, за живота, който щяха да имат заедно. Някой ден. Някой ден съвсем скоро. Парите в металната им кутия продължаваха да се трупат. Всеки път, когато ѝ пишеше, сумата се беше увеличила. В последното си писмо казваше, че ако нещата продължават да се движат така добре, скоро щяло да бъде възможно да се оженят. Прочетеното я зарадва толкова много, но щастието ѝ помръкна, когато осъзна, че няма да може да се омъжи така скоро. Семейството ѝ се нуждаеше от заплатата ѝ. Майка ѝ все още чакаше компенсацията от „Бъртънс Тий” за смъртта на баща ѝ. Можеше да възлиза на двайсет лири, които биха позволили да намери по-добра квартира и да подсигури по-добър бит за себе си и малките. Фиона знаеше, че не може да помисли да ги напусне, преди да са дошли тези пари.
Докато отминаваше сергията на месаря, прииска ѝ се да можеше да купи някое хубаво парче говеждо, та майка ѝ да го сготви с картофи и сос, но бюджетът им вече не допускаше скъпи продукти и дори да се случеше, нямаше къде да го приготвят. В стаята им нямаше печка, само малко огнище с тясна решетка, на която се побираше една тенджера. Липсваха ѝ питателните ястия, приготвяни някога от майка ѝ. Понякога единствената топла част от нещо, което би трябвало да бъде топла храна, беше чашата чай.