Не успяваше да зърне края на улицата заради мъглата, но знаеше, че не е далече. Там все ще има някой, каза си, някой ще ми помогне. Тичаше по улицата, но човекът зад гърба ѝ я настигаше. Стъпките отекваха все по-силно и внезапно тя осъзна, че няма да успее. Обърна се назад, изпаднала в ужас.
— Кой е там? — извика.
— Шшт, не се бой — отговори мъжки глас. — Няма да ти сторя нищо. Казвам се О’Нийл. Дейви О’Нийл. Трябва да поговоря с теб.
— Аз… Не ви познавам. Стойте настрана от мен — започна да заеква тя. Опита се отново да побегне, но той я сграбчи. Тя изпусна пазарската си торба и се канеше да изпищи, но той запуши устата ѝ.
— Недей! — изсъска. — Казах, че трябва да поговоря с теб.
Тя го погледна в очите. Излъчваха отчаяние. Той беше луд. Това беше Джак; сигурно беше той. И щеше да я убие ето тук. От устните ѝ се откъсна ужасено скимтене. Стисна здраво очи, защото не искаше да вижда отвратителния му нож.
— Ще те пусна, но недей да бягаш — каза той. Тя кимна. Освободи я от хватката си и тя отвори очи. — Съжалявам, че те уплаших. Исках да поговоря с теб още на пазара, но се боях — обясни. — Никога не знаеш кой може да наблюдава.
Тя кимна отново, като се стараеше да запази спокойствие. И да задържи него спокоен. Едва дочуваше какво ѝ говори. То нямаше никаква логика. Очевидно беше луд, но лудите можеха да бъдат опасни. Трябваше да внимава да не го разстрои.
Мъжът огледа уплашеното ѝ объркано лице.
— Не ме разпознаваш, нали? Аз съм О’Нийл. О’Нийл… Не ме ли помниш?
Изведнъж тя осъзна, че го познава. Или поне името му ѝ беше познато. О’Нийл от разследването. Той беше онзи, разсипал маслото, на което се беше подхлъзнал баща ѝ.
— Да. Но…
— Хвърлиха върху мен вината за злополуката с Пади, но не съм го направил аз. Смазах лебедките, както ми нареди Къран, но не съм разсипвал нищо. Почистих всичко за пълна безопасност, както правя винаги. Когато приключих, никъде нямаше останало масло. Кълна се!
— Но ако това е истина, тогава как…
— Трябваше да кажа на някого, че вината не е моя. Някои дори не желаят да разговарят с мен. Ти си дъщеря на Пади, ти си точният човек, с когото да споделя. — Той се озърна. — Сега трябва да си вървя.
— Почакай! — стисна го тя за ръкава. — Какво се опитваш да ми кажеш? Ако ти не си разсипал маслото, тогава как се е озовало там? Не разбирам…
O’Нийл се дръпна.
— Не мога да ти кажа повече. Трябва да си вървя.
— Не, почакай! Моля те!
— Не мога! — Той я погледна като преследвано животно. Понечи да си тръгне, но после се обърна и каза: — Ти работиш във фабриката за чай, нали?
— Да.
— Стой настрана от всякакви профсъюзи. Чу ли ме? — Гласът му беше тих и дрезгав. — Клонът в Уопинг е наникъде без баща ти, но Тилет се опитва да го изправи на крака. Говори се, че щели да организират и момичетата от фабриката за чай. Ти стой настрана. Обещай ми…
— Какво общо има профсъюзът?
— Обещай ми!
— Добре, обещавам. Но поне ми обясни защо.
Без да каже нито дума повече, той потъна в мъглата. Фиона искаше да изтича след него, но не можеше да накара треперещите си крака да помръднат. Как я беше уплашил само! Трябваше да се стегне, защото иначе майка ѝ ще забележи, че е разстроена и ще попита какво се е случило, а тя не би посмяла да ѝ каже. Беше ужасно объркана. Не знаеше какво да мисли за О’Нийл и за налудничавите неща, които и беше казал. Беше изгубил ума си; нямаше друго обяснение. Да я преследва така по улицата и да изскача от мъглата като някой призрак! Явно страдаше от гузна съвест.
Или пък може да казваше истината. И ако беше така, тогава как се е подхлъзнал баща ѝ? Този въпрос я караше да се чувства неспокойна. Беше се чудила и преди, когато след погребението господин Фаръл и господин Долън коментираха колко е странно, че баща ѝ е паднал и е загинал, след като не беше имал нито една злополука на доковете. Пропъди спомена за разговора им — и своите безумни подозрения, — като го сметна за нещо нелепо, продукт на съсипано от скръб съзнание. А така ли беше?
Дали Дейви O’Нийл твърдеше, че не той е разсипал маслото или че изобщо не е имало масло? Нямаше как да е второто; съдебният лекар, който беше огледал мястото, откри петно. Чичо Роди беше чел доклада и каза, че е напълно приемлив. Какво още каза О’Нийл? „Някои дори не желаят да разговарят с мен.” Фиона почувства как страхът ѝ е изместван от гняв. Сега ѝ беше ясно какво се случваше — имаше докери, които бяха ядосани на O’Нийл; виняха го за смъртта на баща ѝ. Държаха се дръпнато с него; можеше дори да има трудности да си намери работа. И той искаше от нея тя да оправи нещата. Искаше тя да каже на хората, че вината не е била негова. Себичен мръсник. Баща ѝ беше мъртъв, семейството ѝ изнемогваше, а единственото, което вълнуваше него, беше да си възвърне добрите отношения с колегите. Е, можеше да гори в Ада. Като че си нямаше други тревоги освен лошия късмет на Дейви O’Нийл. Ненормален тип. Да се прокрадва така в гръб и да дрънка глупости за профсъюзи. Да ѝ нарежда да не се присъединява. Като че тя имаше пари за членски внос.