Фиона прекара трепереща ръка по челото си и отметна назад няколко кичура. Осъзнаваше, че трябва да се махне от Бароу Стрийт. Изтъкването на един луд и стигаше. Нима се канеше да се мотае наоколо в очакване на следващия? Още беше разгневена и ѝ се прииска да можеше да разкаже на някого за случилото се. Чарли би имал идея как да разтълкува поведението на O’Нийл, но беше категоричен по отношение на кратките маршрути, а тя нямаше настроение за лекции. Нямаше да казва на никого, просто щеше да забрави за случката. Вдигна пазарската си торба. Нищо не беше изпаднало отвътре, но крушите вероятно бяха натъртени. Пое по пътя си, като проверяваше пипнешком пушената риба. За щастие не се беше смачкала. Вече приближаваше края на улицата, продължаваше да проклина O’Нийл и си обещаваше, че ще го нахока добре, ако има нещастието да го види отново.
Глава 13
Група дрипави момчета ровеха с пръчки в меката тинеста кал под Старите стълби, като преобръщаха всеки камък за някоя монета, стари бутилки или къс въглища. Фиона ги наблюдаваше, докато преследваха отдръпващите се вълни, тъпчеха джобовете си и после затичаха нетърпеливи да продадат съкровищата си на вехтошаря.
Тя седеше заедно с Джо на тяхното специално място. Познаваше тази част на реката като дланта си. Нищо тук не ѝ беше чуждо — пенливите вълни, Бътлърс Уорф от другата страна на водата, наситения аромат на чай. Всичко ѝ беше близко, но някак нищо не беше същото.
Още откакто Джо се появи съвсем неочаквано пред прага ѝ тази сутрин, тя не можеше да се отърве от усещането, че нещо у него се е променило. Не можеше да каже какво; той просто изглеждаше различно. Носеше ново сако — красиво зелено сако от туид, което му беше подарил Хари. Също така беше облечен в ослепително бяла риза и нови вълнени панталони, купени във връзка с пътуването му до Корнуол с Томи Питърсън. С тях вече не изглеждаше като недодяланото момче зарзаватчийче, а като самоуверен млад мъж, гонещ кариера.
Фиона беше облечена в тъмносинята си пола, бяла блуза и сив шал. Беше ветровита есенна неделя и тя беше доволна, че има извинение да носи наметка; така прикриваше грубо закърпената дупка на ръкава си. Беше болезнено наясно за своето дрипаво облекло и хубавите нови дрехи на Джо. Това я караше да се чувства притеснена, нещо, което преди не ѝ се беше случвало с него.
Джо изглеждаше развълнуван, доволен от работата си, от Питърсън и от самия себе си. И беше редно да е така, каза си. Работеше там едва от два месеца и вече ставаше дума за повишение. Не спираше да говори за Питърсън — Томи това, Томи онова, — като изричаше думите с бясна скорост. Лицето му сияеше, когато разказваше за вероятността да получи длъжността на снабдител. Описа ѝ пътуването си до Корнуол и как отседнал в луксозен хотел. Използваше всякакви видове търговски термини, които тя не разбираше. Тя се постара да се радва за него, опита се да сподели вълнението му, но изглеждаше сякаш всичко това принадлежи само на него, не и на нея.
— Радвам се да докладвам, че металната ни кутия сега съдържа осемнайсет лири и шест пенса — заяви той и я изтръгна от мислите ѝ.
Фиона му отправи извинителен поглед
— Аз не мога да добавя никакви пари. Може би следващата седмица…
— Не се тревожи. Аз слагам достатъчно и за двама ни.
Тя се намръщи. Нещата изобщо не стояха така; той да слага достатъчно и за двама им. Това беше тяхна мечта, нали така? Техния магазин. Тя искаше да допринесе. Когато го откриеха, искаше това да е резултат от нейните усилия и жертви, също както и на неговите. Нима не го разбираше?