Той пое ръката ѝ и я погали.
— Мила, ръцете ти са ужасно груби — отбеляза и заоглежда дланта ѝ. — Трябва да ти купим мехлем.
— Имам си, благодаря — отвърна рязко тя и я дръпна.
Тикна и двете си ръце в джобовете на полата. Не беше истина, нямаше мехлем. Но не искаше той да ѝ го купува. Почувства се обидена, като че я критикуваше. Ръцете ѝ винаги са били груби. Не важеше ли това за всички? Или поне за онези, които работеха. Изисканите дами имаха нежни ръце, но не и пакетиращите чай като нея. Ръцете на Мили са нежни, помисли си мрачно.
— Фий, какво не е наред? — попита Джо, забелязал начумереното ѝ изражение.
Боже, държеше се отвратително. Той просто се опитваше да е мил, да прояви загриженост към нея. Изненада семейството ѝ с огромна кошница с плодове и зеленчуци. Беше го направил да изглежда като подарък, макар да беше наясно, че става дума за стоки от първа необходимост. Донесе бонбони за майка ѝ и боядисано дървено войниче за Шийми, чието лице светна като лампа при вида му. За нея донесе шест рози. Държеше се толкова добре, а защо тя се чувстваше така потисната и наежена?
— Нищо — излъга и си наложи да се усмихне, твърдо решена, че няма да допусне противните ѝ мисли да съсипят първия им следобед заедно от толкова отдавна.
— Дърдоря за работата си прекалено много. Сигурно те отегчавам. Прости ми, Фий.
Той обгърна тялото ѝ с ръка, придърпа я към себе си и я целуна.
Озовала се в прегръдките му, тя се отърси от страха. Почувства, че двамата с Джо пак са си същите. Само те двамата… влюбени един в друг, принадлежащи един на друг, без мисли за Питърсън. Без тревоги за майка ѝ, мизерната им стая или недостига на пари.
— Ще ми се да имахме повече време заедно, Фий. Ужасно е да не мога да те виждам.
— Е, поне сега си тук — отговори ведро тя. — И ще се върнеш за празника на Гай Фокс. Той никак не е далече. След само две седмици. — Тя го очакваше с такова голямо нетърпение, че изпадаше във възторг дори само при споменаването му. — Ще отидем на Монтагю Стрийт за големия огън. Не мога да си представя да не съм там. — Тя стисна ръката му. — Целия ден ли ще си свободен или само за вечерта?
Той погледна встрани.
— Джо?
— Няма да мога да дойда, Фиона.
— Няма да дойдеш? — проплака тя съкрушена. — Но защо? Не ми казвай, че Питърсън иска да работиш във вечерта на Гай Фокс.
— Не, не точно. Томи организира голямо празненство и аз трябва да отида.
— Защо? Не можеш ли просто да кажеш „Не, благодаря” и да се прибереш вкъщи?
— Не, не мога. Празненството е за всички служители. На тази вечер Томи връчва премиите и повишенията. Ако не отида, ще е като шамар в лицето му. Моля те, не се ядосвай. Няма какво да направя.
Но тя се ядосваше, не можеше да се отърси от това чувство. И беше тъжна. И разочарована. Нощта на Гай Фокс беше голямо събитие на Монтагю Стрийт; винаги е било така. Децата изработват кукли с образа на Гай; всички съседи излизат да гледат запалените огньове и пускат фишеци. Официално ухажващите се двойки се държат за ръка, озарявани от пламъците и тя се беше надявала да прави същото с Джо. Това беше нещо, което да очаква, надежда за мъничко радост, която да я крепи, а сега отново нямаше нищо.
— Мили ще бъде ли там?
— Предполагам. Ще бъде в тяхната къща.
Тя остана смълчана за няколко секунди, а после попита:
— Харесваш ли я?
— Какво?
— Харесваш ли я?
— Не! За бога, Фиона! Пак ли започваш?
— Съжалявам, явно съм се объркала — отвърна тя с горчивина. — Томи е онзи, когото наистина обичаш, а не Мили, нали така? Няма
друг начин. Прекарваш с него цялото си време.
Джо избухна.
— Фиона, как желаеш да постъпя? — кресна. — Да напусна ли искаш? — Не ѝ даде възможност да отговори. — Обмислял съм го, защото искам да съм тук с теб. Но не го правя, защото се опитвам да постигна най-доброто за нас. Стремя се към повишението, за което говори Томи, за да мога да печеля повече пари. И да успеем да открием магазин. За да имам възможност да се погрижа за теб.
— Не те моля да се грижиш за мен — викна в отговор тя. — Само се надявам да си наоколо поне от време на време… — Тя почувства как устната ѝ трепери. Нямаше да се разплаче, беше прекалено ядосана. — След смъртта на татко никак не беше лесно. Ако поне понякога беше тук… просто за да поговорим.
— Фий, знаеш, че щях да съм до теб, стига да можех. Знаеш го. Няма вечно да е така. Само бъди търпелива още малко. Чувствам се ужасно, но няма какво да направя. Не мога да бъда на две места едновременно. Моля те, не ме карай да се чувствам по-виновен, отколкото вече се чувствам.