Фиона се канеше да отговори, но думите му я спряха. Виновен! Тя го караше да се чувства виновен! Стомахът ѝ се сви на топка. Почувства се отвратена и засрамена. Затвори очи и си го представи с Хари и Мили. Разхождаха се и се смееха, свободни и спокойни, разговаряха за Томи, шегуваха се, разглеждаха ярко осветените витрини на магазините, покрай които минаваха, отбиваха се някъде да пийнат чай. Защо изобщо би желал да се върне обратно тук, на мръсните улици в Уайтчапъл, след като можеше да бъде с тях? Защо би искал да бъде с нея и да слуша за тревогите и страховете ѝ, когато можеше да слуша смеха на Мили? Тя не можеше да се състезава с Мили; приличаше на клошарка в овехтелите си дрехи. Старият ѝ шал, грубите ѝ ръце — той вероятно правеше стотици неодобрителни сравнения, помисли си тя и примря. Дори не можеше да му даде шест пенса за кутията им от какао. Сега вече ѝ ставаше ясно; той водеше вълнуващ нов живот, пълен с интересни хора и нови преживявания. Той се развиваше, отдалечаваше се от нея и не желаеше да бъде обременяван. Тя беше негово задължение. Не го беше казал, но нямаше нужда. Е, тя беше прекалено горда, че да се остави да бъде нечие бреме. Примигна учестено няколко пъти и се изправи.
— Къде отиваш?
— У дома.
— Още си ми ядосана.
— Не, всичко е наред — каза тихо, като се стараеше да не избухне отново и да повиши глас. Мили вероятно никога не крещеше. — Прав си, трябва да отидеш у Питърсън. Просто… наситих се на реката и искам да се прибирам.
Той стана, за да я придружи.
— Ще си тръгна сама, благодаря.
— Не бъди глупава. Пътят е дълъг. Ако настояваш да се прибереш, аз ще те изпратя.
Фиона се извърна към него.
— Казах не! Остави ме на мира. Връщай се в проклетия Ковънт Гардън! Не искам да чувам, че ръцете ми са груби или че трябва да проявя търпение или че ще прекараш вечерта на Гай Фокс с Мили Питърсън!
— Няма да я прекарам с Мили! Просто отивам на празненство! Какво ти става? Не мога да ти угодя, каквото и да направя — изрече раздразнено Джо. — Казваш, че искаш да съм при теб по-често, а сега, когато съм тук, решаваш да си тръгнеш. Защо си толкова докачлива?
— Няма причина, Джо. Съвсем никаква! Изгубих баща си, изгубих дома си, а сега съм на път да изгубя и годеника си. Всичко е просто прекрасно!
— Фиона, съжалявам за всичко случило се. Наистина съжалявам. Но не ме губиш; опитвам се да подобря нещата. Какво искаш от мен, за бога?
— Искам си обратно моя Джо — отговори тя.
После изтича до върха на стълбите и изчезна от поглед. Не спря да тича по Хай Стрийт, отминавайки складове и магазини по път към Грейвъл Лейн и Уайтчапъл. Вече нищо не ѝ беше ясно. Не намираше логика в нищо. Джо каза, че работи усърдно за техния магазин. Това би трябвало да я утешава, но не се получаваше.
Ако наистина работеше заради техния магазин, тогава защо държеше толкова много на това повишение? Не ѝ ли каза, че разполагат с осемнайсет лири и шест пенса? Това беше само със седем по-малко от двайсет и петте, които им трябваха. Не му беше нужен новия пост. Всичко, от което имаше нужда, бяха надниците му от още няколко месеца. После можеше да напусне и да открият собствен магазин. Какво си беше наумил? За какво му бе тази работа?
След няколкостотин метра по Грейвъл Стрийт тя затича още по-бързо. Не ѝ достигаше въздух и краката едва я държаха, но продължаваше да тича в опит да избяга от звучащия в главата ѝ глас, онзи, предлагащ отговори на въпросите ѝ. „Защото вече не иска магазина. А вече не иска и теб.”
Пред зорките и преценяващи погледи на присъстващите Чарли Финеган свали ризата си и я метна на един стол. Прибра лакти зад гърба си, напрегна рамене и разтвори гръдния си кош. Погледите обхождаха очертаните му мускули. Не пропуснаха яките ръце и масивните длани. Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене. Залозите растяха, предпочитанията се променяха, от ръка на ръка се предаваха монети.
Очите на Чарли също обходиха помещението. Допадна му, каквото видя. Това беше първият му бой в „Тадж Махал” — някогашна музикална зала, отскоро преустроена в спортна. Собственикът, Дени Куин, беше изтърбушил целия интериор, премахвайки сцената и седалките, но беше оставил луксозния газен полилей, стенните свещници и тапетите на цветя. Крайният резултат беше широко, добре осветено пространство, идеално за боеве с кучета, плъхове и петли, както и за ръкопашни битки.
Тълпата също му хареса — предимно работещи мъже, но също и няколко богаташи. Зърна сред нея Томас Шиън Бомбето. Наричан така заради винаги присъстващата на главата му черна шапка, той беше един от най-известните престъпници в Източен Лондон. Нямаше публичен дом, игрална зала или ринг за борба, от които той да не притежава дял. Собствениците на складове му плащаха, за да „брани” собствеността им. Кръчмарите му плащаха, за да не бъдат разбивани витрините им. А онези, които проявяха глупостта да му откажат неговия пай, обикновено свършваха по лице в Темза.