Той беше прав; моментът беше труден, възможно най-труден. В действителност — ужасен. Всеки ден възникваше нов проблем, с който да се налага да се справя. На Шийми му трябваха ръкавици и пуловер. На Чарли му трябваше палто. Студеното време беше настъпило, а с това се увеличаваше нуждата от въглища. Малката фабрика, която осигуряваше надомна работа за майка ѝ, изпадна от бизнеса. Беше проверявала навсякъде — в кръчми, магазини и закусвални — за второ работно място, но никой не я наемаше.
И най-лошото от всичко, Айлийн имаше същата кашлица като майка им. Онзи ден беше имала много тежък пристъп, кашля, докато накрая едва си поемаше въздух и започна да плюе кръв. Веднага я отнесоха на лекар. Той обясни, че не е сигурен какво ѝ е и им поръча да я следят внимателно, за да разберат дали предписаното от него лекарство помага. Фиона възложи надежди на лечението, но майка ѝ остана странно смълчана. Когато се прибраха у дома, тя седна пред огъня и зарида. Уплашена повече от сълзите на майка си, отколкото от кашлицата на бебето, Фиона попита какво не е наред.
— Вината е моя. Айлийн прихвана моята кашлица и тя е прераснала в туберкулоза — заяви. — Лекарят не го каза, но аз го знам.
— Не, не е така — възпротиви се Фиона, като че самите ѝ думи можеха да унищожат вероятността за такова ужасяващо заболяване. — Лекарят обясни, че може гърлото ѝ да е възпалено или да има инфекция. Поръча да видим как ще подейства лекарството и да отидем пак след седмица. Така каза, а той разбира повече от теб.
Майка ѝ обърса очи и кимна, но никак не изглеждаше убедена. Оттогава не спираше да наблюдава тревожно Айлийн, като спеше изключително малко и ставаше все по-разсеяна и депресирана. А и беше отслабнала. Всички бяха отслабнали. Имаха прекалено малко пари за храна. В продължение на дни бяха яли само хляб и чай, докато онзи ден Чарли не се прибра с банкнота от пет лири и рана под окото. Хамалска работа, обясни. Сметката на лекаря и цената на лекарството на Айлийн плюс наема за три седмици назад и едно пазаруване бяха изяли падналото от небето, но сега най-накрая се беше случило нещо хубаво. Джо ѝ беше писал и тя щеше да го види след няколко часа. Можеше да понесе всякакви сполетели я изпитания, стига да имаше любовта му и мечтите им, които да я крепят.
Докато загръщаше наметката около раменете си и се мъчеше да си припомни колко дълго пътуваше дилижансът до Ковънт Гардън, на прозореца се показа лице на момче.
Почука на стъклото.
— Тук ли живее семейство Финеган? — викна.
— Да. Кой си ти?
— Праща ме господин Джаксън от „Бика”. Поръча ми да предам на Фиона Финеган, че иска да я види във връзка с работата. Каза да дойде веднага, ако още я иска.
— Какво… На минутата?
— Така каза.
Очите на момчето се устремиха към хляба на масата.
Фиона отряза една филия, намаза я с маргарин и му я подаде. Той я захапа лакомо и побегна да търси друга задача за пени.
— Довиждане, мамо — каза и се наведе над леглото да целуне майка си за сбогуване. Тя не спеше, просто лежеше на една страна със затворени очи.
— Довиждане, мила.
Фиона въздъхна. Някога майка ѝ би я засипала с въпроси във връзка с вероятната нова работа — особено такава в кръчма, — преди дори да я пусне да излезе. Сега беше прекалено изтощена, за да се тревожи. Дори не попита за окото на Чарли и не забеляза, че в речника на Шийми вече фигурират думите „проклет” и „мръсник”. Трябва да се махнем от тук, помисли си Фиона. Животът на „Адамс Корт“ беше суров и потискащ. Променяше ги, съсипваше ги.
Затвори вратата зад гърба си и пое към „Бика” със затаен дъх. Ако побързаше, може би щеше да стигне до кръчмата, да говори с господин Джаксън и пак да успее да стигне до Ковънт Гардън преди девет. Когато го попита преди няколко дни, той нямаше никакви свободни работни места. Явно някой е напуснал. Нямаше как да уцели по-подходящ момент, помисли си. От всички възможни дни точно днес! Но нямаше какво да се прави и Джо щеше да прояви разбиране, ако закъснееше малко. Получеше ли работата, щеше да си докара няколко допълнителни шилинга и може би да успее да купи някакво месо за през седмицата и шише тоник за майка си. Може би, само може би щеше да получи тази работа. Може би щяха да се случат две хубави неща едно след друго. Отдавна ѝ липсваше малко късмет.