Празненството беше приятно и живо, а не скучното преживяване, което беше очаквал. Духът беше приповдигнат. Гостите явно искрено се забавляваха. И защо да не го правят? Всичко беше изключително — зашеметяващото количество храна, напитките, музиката, украсата на къщата, осветения от факли и свещи двор. Гледката беше заслепяваща и му се прииска Фиона да беше тук и да можеше да я сподели с нея. Фиона. Сърцето му се сви при мисълта.
Защо всичко между тях се беше усложнило толкова много? Уреди си добра работа с надеждата да успеят да отворят по-скоро от планираното свой магазин. За да бъдат заедно. А сега бяха започнали да се раздалечават.
Изпрати ѝ пари, за да го посети в Ковънт Гардън, но тя не го направи. Без да даде каквото и да било обяснение. Можеше поне да му напише и да каже защо. Явно още му беше ядосана. Може би го мразеше и вече не искаше да го вижда. Може да си беше намерила друг.
Последния път, когато я видя, деня, в който се скараха, тя беше така разсеяна, че той дори не можеше да говори с нея. И после като пълен глупак ѝ каза, че го кара да се чувства виновен. Не трябваше да казва такова нещо — тя беше прекалено горда и думите му я бяха засегнали — но истината е, че той наистина се чувства виновен.
Знаеше, че отчасти носи отговорност, задето беше наранил чувствата ѝ при Старите стълби. Но налице беше друга, по-дълбока и по-сериозна вина, с която се бореше: че не беше до нея след смъртта на баща ѝ, че не се беше погрижил за нея. Искаше да я спаси, но как? Даде му ясно да разбере, че не може да изостави семейството си. А той не можеше да поеме всички им. Ако го стореше, никога нямаше да имат своя магазин.
Беше ли прекалено себично, че не иска такова бреме? Все още не бе готов да се нагърби с грижите на семеен мъж, но правеше именно това. Всеки миг се тревожеше за Фиона. Дали се прибираше сама до вкъщи прекалено късно вечер? Имаше ли достатъчно за ядене? Разполагаше ли семейството ѝ с достатъчно пари? Беше им занесъл храна, когато ги посети. И пусна един шилинг в кутията им за пари, когато никой не гледаше. Знаеше, че не е достатъчно, но не знаеше какво друго да направи.
Беше млад. Движеше се нанякъде. Шефът му го харесваше, дори го уважаваше. Не му беше до всички тези тревоги. Искаше поне за мъничко свободата на един млад мъж да работи, да се учи и да става все по-добър. Да чува колко е умен и талантлив от човек като Томи и тези похвали да го топлят. Само за кратко. Но дори това му желание го караше да се чувства виновен. Боже, идваше му в повече. Огромно и всепоглъщащо бреме. Такова, с което не можеше да се справи, без значение колко пъти го прехвърля в главата си.
Сервитьорът се появи отново. Джо пое чашата си и излезе на терасата, за да подиша малко чист въздух. Ноемврийската вечер беше хладна и ясна. От удобната си позиция успяваше да зърне запаления в огромния двор на Томи огън. Момичешко кикотене привлече вниманието му. Разпознаваше този смях. Принадлежеше на Мили. Ето момиче, което не представляваше бреме и никога нямаше да представлява. Винаги се смееше, винаги беше весела. Очите му обходиха групичките хора, разпръснати около огъня, и я откриха. Трудно беше да я пропуснеш, защото носеше изключително ефектна рокля. Той не разбираше нищо от рокли, но разпознаваше скъпата. Беше изработена от тъмносиня коприна и подчертаваше всяка нейна извивка. Но най-впечатляваща беше украсата от мотиви, наподобяващи фойерверки. Към полата бяха прикрепени хиляди миниатюрни стъклени мъниста в преливащи се цветове, така че да изобразят един голям взрив с няколко по-малки около него. Изглеждаше като залп от истински фойерверки в нощното небе. Роклята беше основната тема за разговор на празненството и Мили беше в центъра на вниманието.
Беше заедно с баща си и един мъж, който работеше за него в клона в Спитафийлдс. Мъжът очевидно каза нещо забавно; Мили и баща ѝ се засмяха гръмогласно. Докато ги наблюдаваше, Джо почувства внезапен пристъп на ревност, на собственическо чувство. Но по отношение на кого? Томи? Мили? Томи беше отпуснал ръка на рамото на мъжа и Джо възнегодува. Дали той е добър колкото мен, почуди се. Или по-добър? Докато гледаше към стоящата до баща си Мили, си даде сметка, че който се ожени за нея, ще получи семейния бизнес. Официално се говореше, че Хари щял да поеме фирмата, но Джо беше наясно колко е истина това. Хари си беше купил вече билет за Индия и щеше да замине следващия месец. Всеки тип, който спечелеше сърцето на Мили и я вземеше за жена, щеше да се превърне в син за Питърсън. И после какво, запита се Джо, докато следеше как Питърсън се отделя от групичката и се запътва към къщата. Защо изведнъж всичко това беше започнало да го интересува? Занимаваше се с работата само докато получеше възможност да се отдели. Обърна се и си сервира пушена стрида върху препечена филийка, поднесена му на поднос от един минаващ сервитьор.