— Хм… Няма нужда. Задръж я — каза той.
— Къде е Шийми? — попита тя, внезапно разтревожена.
Той кимна към брега.
— На половината път до Лаймхаус. Малък калпазанин. Да вървим да го приберем. А после ще пийнем по бира в „Черното куче”.
— С какви пари?
Той ѝ се усмихна надменно.
— За разлика от теб, Фиона, такъв хубавец като мен няма нужда от пари. Барманката си пада по мен. Ще ни даде две чаши безплатно.
— Тя ли оставя тези следи по шията ти? Момиче ли е или вампир?
— Не, това е от друга моя приятелка.
— По-добре да се пазиш, Чарли.
Той завъртя очи. Нямаше нужда от лекция по темата от сестра си.
— Сериозно говоря! Последното, от което имаме нужда в момента, е някое момиче да се появи на прага ни с грозно червенокосо бебе на ръце.
Той поклати глава.
— Такова нещо няма да се случи.
— Защото ти… — Тя се изчерви леко при тези свои думи. — Ти внимаваш, нали?
— Обърни се — изкомандва Ейда Паркър, шивачката на Мили, със стиснати между устните карфици.
Мили изпълни и Ейда сръчно подгъна последните няколко сантиметра от бледоморавата атлазена пола, която изпробваха. Когато приключи, се отпусна назад върху стъпалата си, за да оцени свършеното, и се намръщи.
— Какво не е наред? — попита Мили.
— Не знам. Полата е леко широка в кръста. Не разбирам. При последната проба всичко изглеждаше наред. Сигурна съм, че отрязах вярно. Знам мерките ти наизуст.
Тя откопча полата и накара Мили да я прекрачи. После извади сантиметър от джоба си и го омота около талията ѝ.
— Ето го отговорът — заяви и я потупа по дупето. — Отслабнала си! Какво не е наред?! Защо не се храниш?
— Всичко е наред, Ейда. Моят… Апетитът ми е леко отслабнал, това е всичко.
— Трябва да отидеш на лекар. Не бива да отслабваш прекалено или ще съсипеш прекрасната си фигура. И тогава как ще си намериш мъж?
Мили се усмихна.
— Вече съм си намерила. Очаквам предложение за женитба всеки момент.
— Това е прекрасно! Поздравления, мила моя — извика Ейда и я прегърна. После размаха пръст към нея. — Но няма да го задържиш, ако отслабнеш още.
Мили плъзна леко ръце по корема си.
— О, струва ми се, че ще го задържа — заяви. — Всъщност, Ейда, нека погледна тафтата ти, преди да си тръгна. Слонова кост, може би. Или пък кремаво. Бяло не ми подхожда. Никак дори.
Глава 17
Фиона отопи последните капки сос в чинията си с коричка хляб и си прекара с глътка слаба бира.
— Хареса ти, а? — попита Ралф Джаксън.
— Беше прекрасно. Госпожа Джаксън приготвя невероятен пай с месо.
— Аз ли не знам! — възкликна той и потупа впечатляващия си тумбак. — Радвам се, че ти хареса, момиче. Добре ще ти дойде да се позакръглиш.
Фиона се усмихна. Всяко момиче под деветдесет килограма имаше нужда да се позакръгли по мнението на господин Джаксън. Тя изми чинията си, взе си наметката и се сбогува. Навън беше студено, но вечерята я беше заситила и тя чувстваше как тялото ѝ е изпълнено с топлина, която можеше да идва само от питателно горещо ястие. Беше събота, малко след шест и тя се запъти към вкъщи с весела походка. Духът ѝ се беше повишил и вече беше обнадеждена. Ако Чарли победеше тази вечер, а тя се беше молила толкова усърдно това да се случи, утре следобед, веднага щом свършеше в кръчмата, щеше да отиде в Ковънт Гардън и да види Джо. Омразен ѝ бе фактът, че парите за билета щяха да са изкарани чрез неговите рани и синини, но беше отчаяна. Щеше да му се отплати някак. Веднага щом с Джо отвореха магазина си, щеше да започне да спестява за пътуването му до Ню Йорк.
Беше изминала едва няколко метра, когато чу някой да я вика по име. Обърна се. Беше Джо. Стоеше на около десет метра зад нея. Погледна я, а после погледна встрани. Тя го извика. Сърцето ѝ се изпълни с любов и щастие при вида му. Джо, нейния Джо! Той беше тук, благодаря ти, Боже, беше тук! Не я мразеше; беше дошъл да я види. Все още я обичаше. Наистина я обичаше!
Тя затича към него широко усмихната. Но когато доближи, стъпките ѝ се забавиха. Усмивката ѝ посърна. Нещо не беше наред. Той изглеждаше отслабнал и изпит. Беше небръснат.
— Джо? — Той вдигна очи към нея. Погледът, който зърна в тях, я ужаси. — Какво има? Какво се е случило?
— Хайде, Фий. Ела при реката — помоли я той с толкова унил и глух глас, че тя едва го разпозна. Той се обърна по посока на Темза и тръгна.
Тя го хвана за ръката.
— Какво става? Защо си тук, а не на работа?
Той нито я поглеждаше, нито отговаряше на въпросите ѝ.