— Просто ела да се поразходим — каза и тя нямаше друг избор, освен да го последва.
Когато стигнаха до Старите стълби, седнаха на обичайното си място по средата на пътя до долу. Джо пое ръката ѝ в своята и я стисна така силно, че ѝ причини болка. Опита да заговори, но думите не излизаха от устата му. Наведе глава и зарида. Фиона беше толкова уплашена, че едва успя да намери собствения си глас. Беше го виждала да плаче само веднъж, когато умря баба му. Това ли беше? Някой беше умрял ли?
— Скъпи, какво има? — попита тя с треперещ глас. Обгърна го с ръце. — Какво не е наред? Нещо с майка ти ли? Баща ти добре ли е?
Той я погледна през сълзи.
— Фиона… Извърших нещо ужасно…
— Какво? Какво си сторил? Колко лошо може да е? Каквото и да е, аз ще ти помогна. Ще оправим нещата. — Тя се помъчи да се усмихне. — Не си убил някого, нали?
— Мили Питърсън е бременна от мен и сега трябва да се оженя за нея.
Фиона щеше да си припомни по-късно, че в последвалите секунди изричаното от него беше беззвучно. Тя не чуваше нито гласа му, нито трафика по реката или шума от близката кръчма. Сякаш ушите ѝ бяха прогорени от тези думи и не ѝ беше разрешено да чува нищо повече. Седеше с изправен гръб, а ръцете ѝ бяха обгърнали коленете ѝ и се поклащаше леко. Без да чува нищо. Нищо. Част от нея осъзнаваше, че Джо е казал нещо току-що, но ако не мислеше за него, всичко щеше да е наред. Знаеше, че още говори, но тя не слушаше, защото ако слушаше, той щеше да ѝ каже как… Щеше да ѝ каже, че той… Мили… Те бяха…
От гърлото ѝ се откъсна тих стон, животински звук, породен от дълбока и унищожителна болка. Тя се преви на две, сякаш я бяха ударили в корема. Вече го чуваше как повтаря името ѝ, почувства ръцете му около себе си и как я придърпва. Беше се любил с Мили Питърсън. Онова, което бяха направили те, защото се обичаха, той го беше вършил и с нея. Преди секунди съзнанието ѝ не можеше да го приеме, а сега я тормозеше с картини на тях двамата заедно — неговите устни върху нея, ръцете му върху тялото ѝ. Избута го настрана, изтича към водата и повърна.
Когато конвулсиите в стомаха ѝ стихнаха, тя натопи края на полата си във водата и обърса лицето си. Постара се да се стегне и да се върне обратно при стълбите, но в този момент съзнанието ѝ се вкопчи в останалото, казано от него. Мили беше бременна. Той щеше да се ожени за нея. Да бъде неин съпруг. Да си ляга в леглото заедно с нея и да се буди до нея. Да прекара остатъка от живота си с нея. Също като стъклена ваза, паднала върху твърд каменен под, сърцето ѝ се пръсна на милиони парченца. Прикри лице с ръце и се строполи на земята.
Джо се втурна надолу по стълбите, вдигна я и я задържа в ръце.
— Съжалявам, Фиона. Толкова съжалявам. Прости ми. Моля те, моля те, прости ми… — произнесе измъчено.
Тя се съпротивляваше, риташе го и го блъскаше. Откъсна се от него и залитна заднишком. Обзе я желание за убийство.
— Мръсник! — изкрещя. — Всички онези случаи, в които твърдеше, че ревнувам, убеждаваше ме, че нямам причини. Оказва се, че съм имала доста основателна причина. Откога продължава това, Джо? Колко пъти си преспал с нея?
— Веднъж. Бях пиян.
— О, само веднъж? И си бил пиян… Е, значи всичко е наред, нали така? Това напълно извинява случилото се… — Гласът ѝ пресекна и ѝ се наложи да преглътне, преди да може да продължи. — Целува ли я, както целуваше мен? По устните? Над сърцето? Между краката?
— Фиона, недей. Моля те. Нямаше нищо такова.
Тя приближи до него, а цялото ѝ тяло тръпнеше от ярост. Искаше да го зашлеви през лицето, да го срита между краката, да му причини нещо, което би го накарало да почувства поне малка частица от нейната болка, от изпитваното от нея унижение. Вместо това избухна в сълзи.
— Защо го направи? Защо, Джо? Защо? — зарида жално тя, а красивите ѝ сини очи се зачервиха и подуха.
— Не знам, Фиона — изстена той. — Прехвърлям го в съзнанието си и пак не знам.
Той ѝ разказа всичко, без да спира да говори. Как докато е бил на забавата си е мислел колко му липсва и се тревожел, че тя го мрази. Сподели колко е желал това повишение и как се почувствал като крал, когато го получил. Призна, че е пил прекалено много, а Мили тръгнала да го развежда из къщата, но главата му се въртяла и накрая се озовал в нейната стая. После осъзнал какво е извършил и бил толкова болен, че повръщал кръв.
— Бях толкова пиян… и имах усещането, че всичко желано от мен е там и ми се предлага… Цялото внимание, парите, леснината от край до край, но не беше така. Единственото, което искам, е тук в момента. Мислех, че съм те изгубил, Фиона. Чаках ли чаках на спирката, но ти не дойде. Реших, че всичко е свършило и ти ме мразиш. Защо не дойде?