— Опитах — отговори тя глухо. — Бях тръгнала, когато господин Джаксън, собственик на една кръчма, прати за мен. Бях молила за работа там и той каза, че ще я получа, но трябва да започна незабавно. Канех се да ти пиша, но парите, които прати, ни бяха нужни за лекарство за Айлийн. Съжалявам — обясни. Нови сълзи бликнаха от очите ѝ. — Ако само бях дошла. — Цялото ѝ тяло се разтресе. Не беше способна да говори. Когато най-накрая успя да произнесе някакви думи, попита — Ти… Обичаш ли я?
— Не! Боже, не! — викна той. — Обичам теб, Фиона. Направих грешка. Ужасна и глупава грешка. Бих дал всичко да мога да се върна и да променя нещата. Всичко! Обичам те, Фий. Искам да бъда с теб. Искам нещата да са такива, каквито бяха, преди да се объркат. Не мога… Не мога да се справя с това… Не мога… О, боже… — Той се извърна и думите се загубиха сред ридания.
Но ще го направиш, помисли си Фиона. Ще се наложи. На път е бебе. Твоето бебе. Тя го наблюдаваше, докато той плачеше като дете и сред водовъртежа от емоции, който я поглъщаше — на тъга, гняв, страх, — се появи едно ново чувство: на съжаление. Не желаеше да го изпитва. Искаше да го мрази, защото ако можеше просто да го мрази, би била способна да му обърне гръб. Но това беше невъзможно. Инстинктивно протегна ръка и го погали по гърба. Почувствал дланта ѝ, той се обърна и я придърпа към себе си. Прегърна я и зарови лице в шията ѝ.
— Осъзнаваш ли какво си направил? — прошепна тя. — Разбираш ли какво си захвърлил на вятъра? Мечтите ни. Живота на двама ни. Миналото и бъдещето ни. Всичко, което представляваме и на което сме се надявали. Взаимната ни любов…
— Не, Фий — прекъсна я Джо и пое лицето ѝ в ръцете си. — Не говори така. Моля те, не казвай, че вече не ме обичаш. Нямам такова право, знам го, но моля те, моля те, продължавай да ме обичаш.
Фиона погледна към мъжа, който ѝ беше скъп, онзи, от когото се нуждаеше повече от всичко.
— Да, обичам те, Джо — промълви. — Обичам те и ти ще се ожениш за Мили Питърсън.
Слънцето залязваше над Лондон, небето притъмняваше и въздухът ставаше по-хладен, а Джо и Фиона продължаваха да стоят, прегърнати, сякаш никога няма да се пуснат един друг. Фиона знаеше, че е за последен път. Когато си тръгнеха от реката, всичко щеше да свърши. Вече никога нямаше да познае допира му или аромата му. Никога нямаше да седят на Старите стълби и гласът му нямаше да произнася името ѝ, нито тя щеше да вижда как в сините му очи проблясват весели пламъчета. Нямаше да открият своя магазин, нито да имат дом, деца и съвместен живот. С мечтите ѝ беше свършено завинаги, бяха мъртвородени. Изведнъж най-добрият ѝ приятел я напускаше; изоставяха я надеждата, любовта и целият ѝ живот.
Не можеше да го понесе. Болеше прекалено много. Без Джо в него животът ѝ вече не си струваше да бъде живян. Не означаваше нищо за нея. С внезапна яснота тя видя какво трябва да стори. Щеше да му каже да си върви и когато той си тръгнеше, щеше да влезе в Темза и да я остави да я погълне. Щеше да е бързо. Декември наближаваше и водата беше студена. Искаше да се свърши с тази ужасяваща и разкъсваща болка.
— Кога е… сватбата ви? — попита, неспособна да повярва, че от устата ѝ излизат тези думи.
— След една седмица.
Толкова скоро. О, боже, толкова скоро, помисли си.
— Искам нещо от теб — заяви.
— Каквото кажеш.
— Нужни са ми парите. Моят дял от спестяванията.
— Можеш да вземеш всичките. Ще ти ги донеса.
— Дай ги на мама, ако… ако мен ме няма. — Тя го погледна още веднъж, а после устреми взор към реката. — Сега си върви. Моля те.
— Не ме отпращай, Фиона. Позволи ми да те държа в обятията си, докато мога — замоли се той.
— Върви. Моля те, Джо. Умолявам те.
В следващия миг той беше прав. Гледаше я и ридаеше. А после вече го нямаше и тя беше сама. Самоубийството е грях, прошепна тих глас в главата ѝ, но нея не я беше грижа. Замисли се за дядо си, за бащата на баща ѝ, който скочил от скалата след смъртта на жена си. Хората твърдяха, че времето лекувало всичко. Може би тези хора никога не са обичали. Времето не би излекувало дядо ѝ, тя беше сигурна в това. Нямаше да помогне и на нея.
Отиде до водата и хвърли един последен поглед към реката, която така обичаше, към корабите и шлеповете, към звездите, никнещи по лондонското небе. Беше нагазила до глезените, когато чу вик от върха на стълбите.
— Ето те и теб, мизерна малка краво!
Обърна се. Беше Чарли. Стоеше на върха на стълбите и беше бесен.
— Къде беше дявол да те вземе? — кресна, докато слизаше надолу. — Търся те от седем часа, а вече минава девет. Умът ли си изгуби? Мама е полудяла от тревога. Мислехме, че си убита. Решихме, че Изкормвача те е докопал. Заради теб пропуснах мач в „Тадж Махал”. Куин ще ме убие. — Той спря и огледа бледото ѝ лице, забеляза, че очите ѝ са подути от плач, а косата ѝ е разчорлена. — Какво ти се е случило? — Гневът по лицето му отстъпи място на неистова тревога. — Не те е закачал някой мъж, нали, Фий? — той я сграбчи за раменете. — Нали никой не те е докоснал? Да не би Сид Малоун…