— Кръв — прошепна тя. — О, боже, колко е много!
Пищейки, тя заотстъпва с препъване от прозореца, но токът на обувката ѝ се закачи в ръба на полата и тя падна на земята. Вратата се отвори рязко и мъжът беше до нея. Тя надигна ръце в опит да се защити, но нямаше полза. В мига, преди да забие ножа между ребрата ѝ, тя зърна налудничавите му нечовешки очи и го разпозна. Това беше Джак.
Глава 19
Фиона се взираше в простите дървени кръстове, стърчащи от побелялата от снега земя. Вляво беше този на баща ѝ, вече остарял под действието на природните стихии, следваха тези на майка ѝ и на бебето, които едва бяха започнали да потъмняват. А до тях имаше един чисто нов, все още съвсем светъл дървен кръст. На брат ѝ Чарли.
Преди три дни Роди дойде от работа с новината. Речната полиция извадила тяло от Темза — трупа на млад мъж, около шестнайсетгодишен. Той отишъл в моргата да идентифицира тялото — почти невъзможна задача, както ѝ обясни, като се имало предвид колко време е престояло във водата. Лицето не можело да се познае. Колкото коса била останала, имала червен цвят. Претърсване на дрехите на трупа потвърдило идентичността. В един от джобовете му намерили очукан сребърен часовник с гравиран на него надпис: „Шон Джоузеф Финеган, Корк, 1850”. Името на дядо ѝ. Часовникът на брат ѝ. Тя беше разбрала мигом какво се е случило, когато Роди го положи върху дланта ѝ.
Затвори очи, заливана все повече от отчаянието, и си пожела да е в земята с тях. Ден след ден черната и задушаваща скръб я поглъщаше, а мъката по семейството ѝ и по Джо — винаги Джо — беше нетърпима. Сутрин седеше и се взираше в празното пространство, чудейки се как ще изкара деня. Беше пожелала да сложи край на живота си в нощта, когато Джо ѝ съобщи, че ще се жени за Мили. А после, веднага след смъртта на майка ѝ, неспособна да понесе загубата ѝ и ужасяващия начин, по който беше умряла, отново пожела да е мъртва. Дори сега имаше моменти, когато обмисляше да отнеме живота си, въпреки че се стараеше да се стегне заради Шийми, защото не намираше никакво облекчение за болката си.
За да се утеши тя се помъчи да си представи лицето на майка си така, както искаше да го помни — усмихнато и благо. Но не можеше. Всички образи бяха изчезнали. Изникна само споменът как майка ѝ лежи на улицата и се бори за живота си, докато от гърдите ѝ блика кръв. Фиона чу писъците ѝ и се запрепъва навън от стаята. Хвърли се на колене до нея, притисна раната с ръце и започна да вика за помощ. Появиха се хора и направиха каквото можаха, но Джак беше пробол майка ѝ в сърцето. Поне краят ѝ настъпи бързо. Тя докосна лицето ѝ с треперещи пръсти, размазвайки кръв по бузата ѝ, после тялото ѝ се отпусна, а очите ѝ станаха празни и безизразни.
Фиона не искаше да си спомня онази нощ, но образите не спираха да се редят в съзнанието ѝ отново и отново. Продължаваше да вижда тялото на майка си, проснато на улицата, чуваше риданията на бебето и писъците на Шийми, държан от един полицай.
И Чарли… Как дотичва на Адамс Корт, как крещи и разбутва хората. Беше зърнала обърканото изражение на лицето му, докато се взираше в майка им. Повика го и той се обърна към нея, но в очите му гореше безумие и той сякаш не я разпозна. Вдигна тялото на майка им от улицата и я притисна към себе си, стенейки. Не позволи на полицаите да я поемат от него и се съпротивляваше, докато най-накрая трима от тях не успяха да го надвият. Когато го пуснаха, опита се да измъкне тялото от фургона на съдебния лекар.
— Престани, Чарли! — кресна му Фиона. — Моля те, спри.
Но той не престана. Хвърли се зад фургона, докато той потегляше, и затича след него. В тъмната нощ, надалече от Адамс Корт. Никой не знаеше къде е отишъл. Роди го издирва в продължение на дни, а после и на седмици. И накрая откриха тялото. У него нямало пари и черепът му бил счупен. Роди предполагаше, че подвластен на шока и скръбта Чарли е поел по някоя опасна улица и е станал жертва на крадци, които са го ударили, обрали и блъснали в реката. Фиона беше благодарна, че са пропуснали часовника, благодарна, задето имаше нещо, с което да помни брат си.
До деня, в който беше открит, Фиона се беше вкопчила здраво в надеждата, че все още е жив. Тъгуваше за него. Липсваха ѝ самомнителното му перчене, усмивката му, глупавите му шеги. Липсваше ѝ силата му и си пожелаваше пред Бог да е тук, та да се опре на него. Сега бяха само двамата с Шийми. Горката малка Айлийн надживя майка си едва с пет дни, преди белодробната инфекция да я погуби.
Фиона се съмняваше, че двамата с Шийми биха оцелели, ако не беше чичо им Роди. Той ги приюти веднага след убийството. Излъга енорийските управници, като заяви, че им е кръвен роднина, братовчед на майка им, и настоя да му бъдат поверени. Фиона не беше в състояние да се грижи за Шийми и Айлийн и той се боеше, че ще пратят всички им в приют.