Подслони ги, хранеше ги, грижеше се за тях и даваше всичко от себе си да облекчи тъгата им. В дни, когато на Фиона ѝ беше трудно дори да стане от леглото, той поемаше ръката и в своята и казваше.
— Просто полагай единия крак пред другия, момиче, това е единственият начин.
Тя едва съществуваше, тътреше се наоколо, изпаднала в пълно вцепенение, неспособна да реши за по-дълго от минута дали иска да живее или да умре.
През по-голямата част от седемнайсетте си години Фиона беше обичала живота. Въпреки всички несгоди винаги имаше нещо, което да очаква — вечер край огъня със семейството си, разходка с Джо, съвместния живот, който планираха. Но сега любовта ѝ и надеждата, с която приветстваше бъдещето си, вече ги нямаше. Живееше в мрачния свят на мъртвите, носена на вълните на колебанието. Неспособна да се прости с живота си само защото по-малкият ѝ брат разчиташе на нея, но също така неспособна да бъде част от него заради загубите, които ѝ тежаха толкова, че тя едва се справяше.
Вече нямаше цели в живота си, а в душата си не таеше мечти. Думите на баща ѝ, онези, които ѝ бяха помагали в много тежки времена, вече не съдържаха смисъл за нея.
— Трябва да имаш мечти, момиче. В деня, когато спреш да мечтаеш, спокойно можеш да се запътиш към погребалното бюро, защото все едно, че ще си мъртва.
Тя огледа гробовете, замисли се за всичките си мъртвородени мечти и знаеше, че все едно е умряла.
Из гробището задуха студен вятър и разлюля голите клони на дърветата. Есента беше дала път на зимата. Коледа и Нова година бяха дошли и си бяха заминали. Сега те ѝ бяха напълно безразлични. Вече беше средата на януари 1889 година. Във вестниците се разпространяваше нова история — твърдяха, че Джак Изкормвача бил мъртъв. Бил се самоубил. В края на декември в реката откриха тяло. Принадлежеше на Монтагю Друт, млад лондонски адвокат. В семейната история на Друт имаше случаи на душевна неуравновесеност и приближени до него твърдяха, че са забелязвали признаци на рязка промяна в настроенията му. Беше оставил бележка, в която казваше, че щяло да е по-добре да умре. Хазайката му беше свидетелствала пред полицията, че имал странни часове на излизане, че често отсъствал нощем и се прибирал чак по светло. В пресата спекулираха, че измъчван от ужас и угризения след убийствата на Адамс Корт, Друт се е удавил. Смъртта му не донесе никаква радост на Фиона. Щеше ѝ се да беше отнел живота си преди убийството на майка ѝ.
Зимният вятър донесе със себе си снежинки. Въздухът ставаше все по-остър. Краткото разтапяне на снега беше позволило на служителите на погребалното бюро да погребат брат ѝ. Тя се замисли за него: така изпълнен с дяволитост, а сега лежеше в твърдата земя. Почувства как сълзите напират отново. Потърси в съзнанието си поне мъничко утеха, някаква причина, поради която беше загубила семейството си, Джо, всичко притежавано от нея, както правеше стотици пъти на ден всеки ден. Както винаги не успя да открие. Излезе от гробището и се запъти към апартамента на Роди, една тъжна и неясна фигура на фона на мрачното зимно небе.
Глава 20
През първите месеци на 1889 година Шийми Финеган избуя като трева. Краката му станаха по-дълги и здрави, а тялото му изгуби част от бебешката си пухкавост. През декември беше навършил пет и вече оставяше невръстните години зад гърба си. Притежаваше невероятна жилавост, типична за детската му възраст, и заедно с любящото присъствие на Фиона те му помогнаха да се справи със загубата на майка му, любимия му брат и малката му сестричка. Той беше умно и чувствително дете, почти винаги ведър, изключително привързан към сестра си и прецизно нагоден към настроенията ѝ. Когато усетеше, че му се изплъзва и се устремява към мрачно и тихо кътче в дълбините на душата си, той започваше да се прави на клоун, докато не я накараше да се усмихне, или ако усмивката беше нещо непостижимо, се покачваше в скута ѝ и ѝ позволяваше да го прегръща, докато не се почувства по-добре.
И Фиона беше привързана към него. Той беше единственото, което имаше и тя го бранеше с всички сили, не го губеше от поглед и се съгласяваше да повери грижите за сигурността му единствено на Роди или годеницата му Грейс Емет. Осеяното му с лунички лице и звънливият му детски глас ѝ предлагаха едничката възможна утеха.