Погледна го, докато приготвяше вечерята му. Той седеше до масата, стиснал вилица в юмручето си нетърпелив да получи храна. Тя сложи чинията пред него и той започна да се храни лакомо. Хляб, варени картофи и малко парче пушена риба. Не стига за подрастващо дете, помисли си; в менюто му трябваше да присъстват мляко, месо и пресни зеленчуци. Но Роди можеше да си позволи само толкова. Издържаше тях двамата и заплатата му стигаше до тук. Онзи ден беше купил топъл пуловер за Шийми, за да го предпази от мартенския студ и дори ѝ беше направил подарък наметка за рождения ден миналата седмица, когато навърши осемнайсет.
Фиона се чувстваше благодарна за всичко, което той правеше за тях. Но също така изпитваше вина. Виждаше как се гледат един друг с Грейс. Знаеше, че досега вече щяха да са женени и под един покрив, ако не бяха тя и Шийми. Те живееха при него от ноември. В последните седмици тя наддаде малко на тегло, а унилостта и празният поглед започваха да изчезват. Вече се справяше с пазара, чистенето и прането. Идваше време да се върне на работа и да намери стая за себе си и Шийми. Роди не можеше да се грижи вечно за тях.
Но само мисълта да намери собствена квартира я смазваше. Нямаше никакви пари. Останалото от двайсетте лири от Джо беше отишло да плати ковчезите и погребенията. Хазаинът продаде всичко от стаята им — малкото мебели, съдовете, дрехите на майка ѝ и дори тъмносините ръкавици, които ѝ беше купил Чарли, и задържа приходите, за да си покрие наема, който му дължаха. Роди успя да спаси едно нещо от разпродажбата — кутия от пури, съдържаща сватбените халки на родителите ѝ, снимки и документи.
Също така нямаше работа. Срещна на улицата една приятелка от „Бъртънс Тий”, която ѝ каза, че мястото ѝ вече било заето. Ралф Джаксън също си беше намерил нова чистачка. Можеше да започне да търси, но щеше да отнеме седмици да намери нещо и дори това да се случеше, би минал поне още месец, преди да има пари за стая.
Беше се надявала на помощ от чичо Майкъл. Майка ѝ му писа след погребението на баща ѝ, но не получи отговор. Може би писмото не беше стигнало до него. Пощата често се губеше дори между двата края на Лондон, а какво оставаше между Лондон и Ню Йорк. Щеше да пише отново.
Вик отдолу я изтръгна от тревогите ѝ. Беше госпожа Норман, хазайката. Тя се показа на стълбите. Госпожа Норман стоеше в основата им с писмо в ръка.
— За теб е, мила. Току-що пристигна — обясни ѝ и размаха плика нетърпеливо.
Фиона слезе до долу за писмото, благодари ѝ, а после я разочарова, като се прибра в апартамента на Роди, за да го прочете насаме. Писмото беше от „Бъртънс Тий”. Беше адресирано до майка ѝ. От задрасканите адреси на плика личеше, че първо е отишло на Монтагю Стрийт, после на Адамс Корт и накрая се беше озовало тук. Отвори го. С педантичен калиграфски почерк се съобщаваше на госпожа Патрик Финеган, че за съжаление молбата ѝ за компенсация от страна „Бъртънс Тий” е била отхвърлена. Тъй като смъртта на съпруга ѝ била причинена от небрежността на друг работник на име Дейвид О’Нийл, а не по вина на компанията „Бъртънс Тий, нямало да бъде изплатена никаква сума. Съветваха я да се свърже с отговарящия за работниците господин Джей Доусън в случай на допълнителни въпроси.
Фиона прибра писмото обратно в плика. Напълно беше забравила за посещението на майка ѝ в „Бъртънс Тий”. Помъчи се да си припомни колко им поиска тогава. Десет лири? Двайсет? Сумата не представляваше нищо за компания с такива размери. Това, че Уилям Бъртън не би платил няколко лири на семейството на човек, загинал на негова територия, ѝ се струваше чудовищно несправедливо. Нещо припламна в нея за кратко, но угасна също толкова бързо. Несправедливо или не, каза сама на себе си, нямаше какво да стори. Примирена, тя прибра писмото в кутията от пури и седна пред вечерята си.
Наблюдаваше брат си как разхожда коричка хляб из чинията и обира последните парченца риба. Двамата с Шийми дори нямаше да сме тук сега, ако не беше Уилям Бъртън и проклетият му склад, каза си. Чудя се какво ли е ял за вечеря днес. Печено говеждо може би или хубава пържола. Обзалагам се, че не е било пушена херинга от едно пени.
Като жарава, раздухвана от повей, тлеещото възмущение, което беше почувствала, прерасна в пламък. Бавно, толкова бавно, че тя почти не осъзнаваше промяната, примирението ѝ се превърна в гняв. Парите биха могли да им помогнат толкова много, когато се преместиха на Адамс Корт, когато нямаха достатъчно храна и топли дрехи. Когато дори нямаше няколко пени нужни ѝ да купи хартия и да пише на Джо. И биха могли да им помогнат на двамата с Шийми сега. Можеха да им осигурят началния тласък, от който се нуждаеха, за да се изнесат от апартамента на Роди. Да положат ново начало. Мръсник, кипна тя. За първи път от много време изпитваше ярост и се наслади на усещането. Малко разнообразие от скръбта. Даде ѝ сили и върна част от някогашната ѝ решимост.