— Свърши ли с вечерята, Шийми — попита внезапно и стана от масата.
Той я погледна озадачено.
— Хайде, приключвай. Ще поседиш за малко с леля Грейс.
Шийми се подчини на сестра си и напъха остатъка от хляба в устата си. Тя го облече топло, сложи си палто и го отведе в дома на Грейс. Обясни ѝ, че има да свърши нещо и ще отсъства за час или два, попита я дали възразява да го погледа. Изненадана от внезапното оживление на Фиона, Грейс отвърна, че няма нищо против, разбира се. И ето, че тя се запъти на запад към центъра на града. Не беше съвсем сигурна къде отива, но щеше да пита, докато не откриеше „Минсинг Лейн“. Беше късно през деня, почти пет и половина. Бъртън можеше и да си е тръгнал, докато стигнеше там, но можеше и да не е.
Парите са наши, каза си, и закрачи забързано по тъмните улици, а полите ѝ заплющяха около краката. Мои и на Шийми. Ако Уилям Бъртън смята, че животът на баща ми не струва и десет лири, чака го изненада.
След четирийсет минути ходене и няколко погрешни завоя Фиона най-накрая откри „Минсинг Лейн“ номер двайсет, седалището на „Бъртънс Тий”. Офисите се помещаваха в разкошна, облицована с варовик сграда, оградена от желязна ограда. Зад нея имаше малка стъклена кабина за портиера, който се наслаждаваше на чаша горещ чай и пай със свинско.
— Затворено е, госпожице — каза ѝ. — Нали виждате надписа? Посетители се приемат между девет и шест.
— Трябва да се срещна с господин Бъртън, господине — заяви Фиона и вирна брадичка. — Спешно е.
— Имате ли уговорка?
— Не, но…
— Как се казвате?
— Фиона Финеган.
— По какъв въпрос искате да се срещнете с шефа?
— Във връзка с иск, отправен от майка ми — отвърна тя и извади плика от джоба на полата си. — Имам писмо тук, в което се казва, че не е уважен… и се отхвърля. Ето… виждате ли? Но това не е справедливо, господине. Баща ми беше убит на доковете на господин Бъртън. Явно има някаква грешка.
Портиерът въздъхна, сякаш беше свикнал на подобни неща.
— Ще трябва да се срещнеш с господин Доусън. Ела утре и секретарката му ще ти запише час.
— Но, господине, това няма да ми помогне с нищо. Само ако можеше да се срещна с господин Бъртън…
— Чуй ме, драга, собствената майка на шефа не може да влезе и да се срещне с него. Той е зает човек. Сега бъди добро момиче и си върви, както ти поръчах. Върни се утре.
Той отново се захвана с пая си със свинско.
Фиона отвори уста да заговори, но после я затвори. Да се разправя с този човек би било загуба на време. Той нямаше да я пусне вътре. Слезе по стълбите. Докато преминаваше през желязната порта, обърна се да му хвърли един последен укорителен поглед и го видя да става от стола си. Излезе от кабината си и се запъти по коридора.
Отива до тоалетната, помисли си. Стоеше до портата и хапеше устната си. Не желаеше да се вижда с чиновник. Трябва да се срещне със самия Бъртън. Трябваха ѝ парите. Водена от импулса, тя изтича обратно нагоре по стълбите, бързо отмина мястото на портиера и се втурна към стълбището пред нея. Изтича нагоре през стъклените врати и се озова на първия етаж. Преддверието беше тъмно. Мина през поредните стъклените врати, които водеха навън от него и попадна в още по-тъмен коридор. Стъпките ѝ кънтяха по лакирания дървен под. От двете страни имаше редици от врати с матирани стъкла. Всички изглеждаха еднакви. Завъртя топката на една от тях, не се отваряше. Това не можеше да е мястото, където работи Бъртън, заключи. Не беше достатъчно помпозно. Насочи се към втория етаж. Тук положението изглеждаше по-обещаващо. От лявата страна на коридора имаше четири врати от масивно дърво с месингови табелки с имена, всичките бяха затворени. Отдясно имаше огромна двойна врата. Беше отворена. Тя приближи на пръсти и надзърна вътре. Видя голямо помещение с огромно бюро по средата. Зад бюрото от пода до тавана се издигаха дървени шкафове за папки. На три от отделенията вместо чекмеджета имаше врати на панти. Зад фалшивите капаци се виждаше стенен сейф. На бюрото имаше месингова лампа със зелен стъклен абажур. Светлината, идваща от нея, беше оскъдна, но стигаше да освети струпаните върху плота купчини банкноти. Дъхът на Фиона секна; никога не беше виждала толкова много пари. Със сигурност Бъртън не би ѝ отказал десет лири.
Вдясно от бюрото стоеше полуотворена друга врата. Вътре имаше някой; светеше лампа. Тя направи една колеблива крачка напред, като се почуди дали не си беше изгубила ума. Влизаше в чужда собственост без разрешение. Ако той се появеше сега и я видеше, щеше да реши, че се опитва да му открадне парите и да накара да я арестуват. Хвърли още един поглед към купчините и почти изпадна в паника.