— Да, така е. Този човек е истински робовладелец. — Тя видя брат ѝ да седи до масата и да разглежда книжка с детски стихчета. — Хайде, Шийми, миличък — обърна се към него. — Трябва да си вървим. — Закопча му палтото и се обърна към Грейс да ѝ благодари. Знаеше, че може вече никога да не я види. Гърлото ѝ се стегна. Грейс и Роди бяха единствените хора, които имаше на света, и след тази вечер те също щяха да са извън живота ѝ. — Благодаря ти, Грейс.
Тя се засмя.
— Не ставай глупава. Това е нищо. Той е истинско ангелче.
— Нямам предвид само за тази вечер. За всичко, което правиш.
— О, хайде — отвърна тя смутено. — Нищо не съм направила.
— Не е така и аз никога няма да забравя помощта ти — увери я Фиона и я прегърна силно.
Когато стигна до Уайт Лайън Стрийт, където живееше Роди, тя се озърна, за да се увери, че няма никой. После бързо влезе в сградата и забърза нагоре. Отключи апартамента, избута Шийми пред себе си, заключи и подпря вратата със стол. Започна да събира багаж. Нямаше много време. В същия този момент Шиън я издирваше. Двамата с Бъртън вече без съмнение бяха сглобили картинката с помощта на портиера, на когото тя беше дала името си. Знаеха коя е, защо е отишла и какво е чула. Можеше да му отнеме ден или два да я намери, но тя нямаше да поема рискове. Още тази вечер трябваше да напуснат Уайтчапъл.
Нямаше представа къде да отиде, но щеше да реши, като се качат на влака. На който и да е влак. Нямаше значение къде ще отидат, стига да е далече от Лондон. Надяваше се, че като не я вижда никой със седмици, Бъртън ще предположи, че се е укрила и ще забрави за нея.
Не разполагаше с куфар, така че извади изпод мивката един стар чувал от брашно и започна да прибира дрехите на Шийми и своите. Какво друго би могла да вземе? Взе старата кутия от пури на баща си от рамката на камината и изсипа съдържанието ѝ на масата. Актове за раждане, тях щеше да ги вземе. Кичур червена коса — бебешката коса на Чарли — щеше да го задържи. Сватбената фотография на родителите ѝ… Хвърли ѝ един поглед, огледа младата жена на нея, толкова красива, така пълна с живот и надежди. Слава богу, че майка ѝ никога нямаше да научи как е бил убит красивият мъж до нея. Поне това ѝ беше спестено.
Обзета от пристъп на треперене, Фиона затвори очи и се опря на масата. Макар да разсъждаваше и да действаше, тя все пак беше подвластна на шока. Беше го чула със собствените си уши и въпреки това не можеше да го възприеме. Баща ѝ… убит. Защото Уилям Бъртън не желаеше да плати на работещите на доковете шест пенса на час вместо пет. У нея отново се надигна ярост. Няма да бягам, каза си ядосано. Ще остана и ще отида в полицията. Те ще ми помогнат. Ще го направят. Ще ме изслушат… Ще им обясня какво е сторил Бъртън и те…
…Ще ми се изсмеят в лицето. Колко скандално би прозвучало.
Тя да обвинява Уилям Бъртън за убийството на баща си. От полицията никога не биха обезпокоили такъв човек въз основа на нейните твърдения и дори да го направеха, той никога не би признал. Ще им обясни, че тя е проникнала в офиса му, съсипала е негова собственост и е откраднала пари. Ще заяви, че я е хванал на местопрестъплението и има свидетел. И после тя щеше да отиде в затвора. Шийми щеше да остане сам; на Роди и Грейс щеше да се наложи да го отглеждат. Нещата бяха безнадеждни. Бъртън беше погубил баща ѝ и тя не можеше да предприеме нищо. И не само че за смъртта му нямаше да бъде потърсена справедливост, но ако не напусне Лондон, нея също ще я сполети злополука. Горчиви сълзи на безсилие се затъркаляха по бузите ѝ и закапаха по фотографията.
— Добре ли си, Фий? — попита я Шийми.
Не беше осъзнала, че я наблюдава.
— Добре съм, Шийми, миличък — отвърна и обърса очи.
— Ще ходим ли някъде? — попита той, оглеждайки чувала.
— Да, заминаваме на пътуване. Само двамата с теб.
Той разтвори широко очи.
— На пътуване? Къде?
Тя не знаеше.
— Къде ли? Ами… Изненада е. Ще се качим на влака и ще бъде страшно весело.
Докато Шийми се забавляваше да издава звуци като влак, тя продължи да преглежда съдържанието на кутията от пури. Сватбените халки на родителите ѝ… Щеше да ги задържи. Сгъваемият нож на баща ѝ… И него щеше да запази. Бележки от платени наеми… Те можеха да отидат в огъня. На самото дъно на кутията имаше сноп писма от чичо ѝ Майкъл.
Вдигна едно пред себе си. Обратният адрес гласеше: „М. Финеган, Осмо Авеню номер 164, Ню Йорк Сити, Ню Йорк, САЩ”. Тя грешеше. Много грешеше, Грейс и Роди не бяха единствените хора, които имаше. Имаше и чичо в Америка. Майкъл Финеган щеше да ги приюти. Щеше да се грижи за тях, докато си стъпеха на краката, а тя щеше да му се отплаща с работа в магазина.