— Ню Йорк — прошепна така, сякаш произнасянето на името можеше да направи нещата реални. Беше толкова далече. От другата страна на Атлантическия океан. Там щяха да са в безопасност.
Мигом взе решение. Щяха да вземат влака до Саутхамптън и кораб до Америка. С парите на Бъртън щяха да платят билетите. Действайки бързо, тя извади друг брашнен чувал и изряза от него квадратно парче. Разкопча блузата си, развърза камизолата, взе игла и конец и приши трите му страни към вътрешната страна на бельото си, за да оформи джоб. Извади банкнотите от полата си и ги пъхна вътре, като задържа само една. Планираше да стигне до Комършъл Роуд, където можеше да наеме файтон до гарата, но първо искаше да спре в заложната къща, за да провери дали няма да открие пътна чанта. Не можеше да замине за Ню Йорк с брашнен чувал.
— Тръгваме ли вече, Фий? — попита нетърпеливо Шийми.
— След минутка. Само трябва да напиша бележка на чичо Роди.
— Защо?
— За да го уведомя за пътуването ни — обясни. За да се сбогувам с него, каза на себе си. — Бъди добро момче и си облечи палтото.
Фиона тръгна да търси парче хартия, обмисляйки какво да напише. Щеше ѝ се да каже истината на Роди, но не искаше той да се тревожи и по-важното, не желаеше да го подлага на опасност. Шиън със сигурност щеше да се появи в апартамента му, когато научеше, че тя е живяла тук. Съмняваше се, че е толкова глупав да посегне на полицай, но можеше да проникне с надеждата да открие нещо, което да го насочи към нея. Намери молив и започна да пише.
Скъпи чичо Роди,
Получих парите си от „Бъртънс Тий”. Повече са, отколкото предполагах и ще ги използвам да започна нов живот за себе си и Шийми. Моля те, не се тревожи за нас, ще се справим. Съжалявам, че тръгваме толкова внезапно, но така е по-лесно за мен. Напоследък преживях прекалено много трудни сбогувания и бих искала да тръгна още тази вечер, преди да изгубя кураж. Благодаря за грижите ти за нас. Никога нямаше да се справим без теб. Беше ни като баща и ще ми липсваш повече, отколкото мога да опиша. Ще ти пиша, когато мога.
С обич, Фиона и Шийми
Така… Без имена и без адрес. Тя остави бележката на масата. Чувстваше се ужасно, задето бяга по този начин, но нямаше избор. Роди нямаше да може да я спаси, когато я откриеше Шиън. Хвърли един последен поглед из апартамента, хвана брат си с едната ръка и чувала с другата, отвори вратата, заключи я след тях и тикна ключа под нея.
Точно се канеше да поеме надолу по стълбите, когато чу входната врата да се отваря. В преддверието се чуха тежки стъпки и мъжки гласове. Бяха трима. Почувства подръпване на полата си.
— Фий… — обади се Шийми. Тя запуши устата му с ръка и му каза да мълчи. Гласовете бяха тихи; не успяваше да различи думите, но един от мъжете доближи към стълбището и тя успя да го чуе доста ясно.
— Ченгето живее тук — обясни. — И тя трябва да е тук.
Беше Шиън.
Тя зарови трескаво в джоба си за ключа за апартамента на Роди. Трябваше да влязат вътре; налагаше се да скрие Шийми. Къде ли беше проклетият ключ? Обърна джоба наопаки, но после си спомни, че го беше пъхнала дълбоко под вратата, така че никой да не може да го достигне. Изпаднала в паника, почука тихо, колкото можа, на вратата на съседите.
— Госпожо Ферис? — прошепна. — Госпожо Ферис, вкъщи ли сте? Моля ви, госпожо Ферис. — Не последва отговор. Опита на другата врата. — Госпожо Дийн? Дани? Вкъщи ли сте?
Никой не отвори. Или не си бяха у дома, или не я чуваха.
Отново доближи до перилата, за да чуе какво става. До слуха ѝ се носеха откъслечни думи.
— … На втория етаж… Трябва да се погрижим… Не тук… Прекалено много шум… — Изведнъж по стъпалата се чуха стъпки. След секунди щяха да са на първия етаж, а от там до втория имаше само едно късо рамо. Страхът ѝ прерасна в ужас. Вдигна Шийми на ръце, стисна брашнения чувал и се устреми нагоре към третия етаж, като се надяваше, че тежките им стъпки заглушават звука от нейните собствени. Чу, че спряха пред вратата на Роди, а после до слуха ѝ достигна дращене.
— Хайде, действай по-бързо — нареди Шиън. — Баба ми ще се справи по-бързо с една ключалка.
Когато чу да се отваря вратата и мъжете да влизат вътре, тя беше изкачила вече последното стълбищно рамо. Ако успееше да излезе на покрива, можеха да изминат разстоянието до съседната сграда и да се скрият зад комините, докато Шиън си тръгнеше. Достигна площадката, затрупана с боклуци — сандъци, кофи, конопени чували. В стената беше опрян мърляв стар дюшек на дупки. Тя пробва вратата; беше заключена.