— Хайде, хайде — заумолява, като въртеше и дърпаше топката, но тя не помръдваше.
Бяха в капан. Ако на Шиън му хрумнеше да погледне тук горе, с тях беше свършено.
Бръкна в чувала за ножа на баща си и го отвори с треперещи пръсти. Погледна към брат си, който стоеше до дюшека с ококорени очи и уплашено изражение. Притисна пръст към устните си и той направи същото в отговор, а после тя се наведе през перилата, за да слуша. Не чуваше нищо; явно още бяха в апартамента. Наведе се още повече в старанието си да долови някакъв звук, някаква насока какво точно правят, когато внезапно чу как Шийми изплака.
Само на сантиметри от крака му огромен кафяв плъх се беше показал от една дупка в дюшека. Носът му потрепна и той оголи зъби към момчето. Фиона изтича и замахна с ножа към животното. То посегна да я ухапе, но тя ритна дюшека и то се скри. Бързо натъпка един парцал в дупката и се върна при перилата. Те тъкмо излизаха от апартамента.
— Може би O’Meapa знае повече, отколкото тя е написала в бележката, но ще трябва да го обработиш, за да научиш — чу да казва един от тях. — Няма да даде информацията доброволно.
— Не се докосвам до ченгета — отвърна Шиън. — Като проклети пчели са. Посегни на една и целият кошер тръгва по петите ти.
Последва някакво мърморене — Фиона не го разчлени — и после чу Шиън да нарежда на останалите да проверят покрива.
— О, боже — изстена. — О, не.
Щяха да ги намерят! Налагаше се да се скрият! Бързо! Но къде? Единственото възможно място беше зад дюшека. Тя се хвърли към другия край на площадката, напъха чувала в пространството зад него, а после протегна ръка към брат си.
— Хайде, Шийми — прошепна.
Но той не помръдваше. Стоеше на разстояние и клатеше глава. Вече чуваше как се изкачват по стълбите. — Всичко е наред, скъпи. Всичко е наред… Плъхът го няма. Моля те, Шийми… Хайде!
Той извъртя разтревожено очи към приближаващите стъпки, а после се спусна към нея. Тя го натика в празното пространство, а после се настани до него с гръб, опрян в стената, и колене, притиснати към дюшека. Намери го пипнешком в тъмнината.
— Шшт — прошепна.
Вонята на плъхове беше задушаваща. Повече от един е, каза си, сигурно са поне десет. В този момент нещо се отърка в крака ѝ. Прехапа устна, за да не изкрещи.
— Виждаш ли някого? — кресна Шиън.
— Не! — Мъжът вече беше на площадката. Чу го как изпробва топката. — Вратата е заключена — викна. — Тук няма нищо освен боклуци.
— Огледай наоколо, Редж. Провери внимателно.
Мъжът, Редж, риташе намиращото се там и ругаеше. Приближаваше все повече. Ужас стегна гърдите на Фиона с всички сили; едва успяваше да си поеме дъх. Едри капки пот се затъркаляха по кожата ѝ. Стисна силно ножа, решена да защити Шийми. Моля те, моля те, не приближавай повече, умоляваше го безмълвно. Върви си, просто си върви…
Нещо се отърка в стъпалото ѝ. Тя впи нокти в дланта си. После почувства охраненото тяло на един плъх да се плъзва около глезена ѝ и загуби контрол. Заби ножа в него. Чу се ужасяващ и пронизителен писък. Тя ръгаше плъха отново и отново. Писъците му привлякоха вниманието на останалите и дюшекът оживя от топлите им гърчещи се тела.
Чу се вик и тъпчене с крака.
— Майната ти! Махай се. Проклети мръсници… Боже.
— Редж… Какво има?
По стълбите се чуха още стъпки.
— Проклети плъхове. Цяло гнездо.
Фиона чу другите да се смеят, а Редж изтича надолу по стълбите. Последва шум от боричкане и силен тропот, сякаш някой беше запратен към стената.
— Никак не е смешно, Стан! Един се изкатери по крачола ми. Беше голям колкото котка.
— Млъквайте и двамата. Видяхте ли горе някаква следа от нея?
— Горе няма никого. Върви сам да провериш, ако не ми вярваш.
Бомбето изруга.
— Не може да е стигнала далече — заяви. — Редж, ти тръгни по Уайтчапъл Роуд. Стан, поеми Комършъл Роуд. Аз ще тръгна по Степни. Ще се срещнем при „Слепият просяк”. Крадлива кучка! Като я хвана, ще ѝ строша главата.
Фиона ги чу да си тръгват. Изчака, докато не хлопнаха външната врата, а после се измъкна иззад дюшека и затъпка по земята. Шийми беше облян в сълзи и трепереше. Тя го притисна към себе си и го увери, че е изключително смел.
— Кои бяха те, Фий? — попита я.
— Много зли мъже.
— Защо ни търсеха?
Тя не можеше да му каже истината.
— Искаха да ни откраднат парите — обясни.
— Може ли все пак да отидем на пътуването с влак?
— Разбира се, че можем. Тръгваме веднага.
— Ще ни търсят ли отново?
— Не. Никога повече. Аз няма да им позволя. — Тя вдигна чувала, хвана брат си за ръка и тръгнаха надолу по стълбите.