Мисълта, че Уилям Бъртън е луд за освидетелстване беше минавала през главата на Шиън и преди. Докато той кръстосваше обезумял от гняв напред-назад из кабинета си, това се случи отново. Пристигна в дома на Бъртън преди половин час, за да го уведоми, че Фиона Финеган е изчезнала от Уайтчапъл. Мислеше, че той ще остане доволен, но не стана така. Побесня до крайност. Крещя обиди по адрес на Шиън, задето я е оставил да се изплъзне между пръстите му, вената на шията му пулсираше, от устата му летеше слюнка, а черните му очи искряха.
Вече не крещеше, но продължаваше да крачи.
— Тя е опасна — заяви. — Не мога да допусна такова нещо. Тъкмо започнах преговори с Албион Банк, за да направя „Бъртънс Тий“ публично дружество. И без друго са подозрителни заради всичките приказки за стачки на докерите. Няма да им хареса и ако бъда обвинен в убийство. Тя може да ми навреди, Бомбе. Знае какво съм сторил с баща ѝ.
— Няма значение какво знае — отбеляза Шиън, докато чистеше мръсотията под ноктите си с острието на нож. — Не може да ви направи нищо. Дори да каже на полицията, никой няма да ѝ повярва. Няма никакви доказателства. Последното място, на което би отишла сега, е при ченгетата. Тя има много повече за какво да се тревожи, отколкото вие. Открадна огромна сума пари и за случилото се е налице свидетел.
Но Бъртън не възприемаше какво му се говори. Не спираше да повтаря как тя е една лукава и подла кучка и как това щяло да съсипе начинанието му, как му били нужни парите от акциите, за да финансира разрастване.
Шиън затвори ножа си и помисли как типове като Бъртън правеха печеленето на пари толкова усложнено със своите стоки и акции. А беше толкова лесно просто да ги прибереш. Стигаше му за една вечер. Ставаше късно. Нуждаеше се от вкусна храна и чаша уиски. Не му се седеше повече тук, за да слуша опяването на този малоумник.
— Какво точно бихте искали да предприема? Да почукам на всяка врата в Лондон ли?
Бъртън спря да крачи. Насочи бездънните си черни очи право към него. И Бомбето, безскрупулен тип, който беше способен да убие човек с голи ръце, щом се налагаше, с изненада установи, че по гръбнака му полазиха тръпки.
— Онова, което бих искал — заговори, — е да откриеш момичето възможно най-бързо и да се отървеш от нея, както ти поръчах да сториш по-рано.
— Казах ви, че се постарах…
Юмрукът на Бъртън се сгромоляса върху бюрото му.
— Постарай се повече.
Шиън стана и напусна помещението. Отвън се изплю отвратено, а после информира Редж и Стан, че отива в „Кралицата” сам, а те ще прекарат нощта на Уайт Лайън Стрийт и ще наблюдават апартамента на Роди O’Meapa. Те мигом запротестираха. Искали да пийнат по бира… Били гладни… Някакви момичета ги очаквали. Бомбето им нареди да млъкнат. Първо му се наложи да слуша Бъртън, а сега и тези. Ако Бъртън не плащаше така добре, отдавна да го беше отрязал. Мръсникът създаваше много повече неприятности, отколкото си струваше да понася.
Глава 21
Кошмарът беше все един и същ. Тъмнокосият мъж я настигаше. Преследваше я по улицата, която завършваше с тухлен зид. Нямаше изход. Тя се хвърли към стената и опита да се изкатери. Стъпките се чуваха все по-силно, нечия ръка я хвана за рамото и…
— Половин час до Саутхамптън, госпожице.
Фиона се събуди и отвори рязко очи. Кондукторът я разтърсваше.
— Съжалявам, че ви стреснах, но скоро ще спрем.
— Благодаря — отвърна със заекване тя.
Пое дълбоко въздух в опит да се успокои. Този сън винаги беше толкова реален, така ужасно истински. Погледна към Шийми. Той още спеше. Заспа веднага, след като се качиха на влака в седем сутринта. Щом кондукторът провери билетите им, тя също заспа изтощена от преживяното изпитание. Бяха в постоянно движение, откакто напуснаха апартамента на Роди близо десет часа по-рано. Първата им спирка беше заложната къща, където откри пътна чанта. Докато измъкваше банкнотата от двайсет лири от джоба си, синият камък даден ѝ от Джо, падна на плота. Собственикът на заложната къща го огледа и попита дали се продава. Фиона се почуди защо изобщо го пазеше. Джо вече го нямаше; защо да се вкопчва в някакъв болезнен спомен.
— Колко? — попита тя.
— Една лира и шест шилинга.
Тя се смая от сумата. Не отговори, защото ѝ беше трудно да реши дали да се раздели с него. Мъжът сбърка нерешителността ѝ с недоволство от цената.
— Добре, две лири плюс пътната чанта и това е последното ми предложение.
Тя примигна. Цели две лири за един камък и безплатна чанта? Сигурно беше полудял. Бързо прие сделката, преди да си е променил решението.