— Имаш ли други такива? — попита, докато прибираше камъка.
— Не, но имам това.
Тя измъкна пръстена на Джо от пръста си и му го подаде.
— Не струва много. Ще ти дам три шилинга за него.
— Приемам — отвърна тя доволна, че е по-богата с две лири и три шилинга плюс пътна чанта.
Прехвърли вещите им и се запътиха към Комършъл Роуд. Беше ужасно нервна. На всяка крачка очакваше да чуе гласа на Шиън или да усети как нечия тежка ръка се стоварва на рамото ѝ. Почувства се по-сигурна, когато най-накрая се настаниха във файтон. Кочияшът ги откара до гара „Уотърлу”, където се насочиха право към гишето. За неин ужас бяха закъснели за последния влак с двайсет минути. Купи два билета за сутрешния, а после поръча за себе си и Шийми горещ чай и огромни сандвичи с бекон. За през нощта се скриха в чакалнята за жени. Далече от прозорците. Просто за всеки случай.
Сега, докато се изтягаше на седалката, Фиона се опита да си представи какво следва. Трябваше да намерят пътя от гарата до мястото, на което се намираха пътническите кораби. Да наемат файтон, би било най-добрата идея. Щеше да им струва пари, но да им спести опасността да се изгубят. Шийми се събуди няколко минути преди да влязат в Саутхамптън и тя едва успя да му обуе обувките и да му облече палтото, преди влакът да спре на гарата. Още щом слязоха, той поиска да отиде до тоалетната.
— Ще се наложи да изчакаш малко — обясни му тя. — Не знам къде е.
Докато вървяха по платформата, зърна рекламен афиш на „Бъртънс Тий” и цялата потрепери. Нямаше представа доколко далече се простира влиянието на Уилям Бъртън. Колкото по-скоро двамата с Шийми се качаха на кораб, толкова по-добре.
Най-накрая забеляза дамската тоалетна и бързо отведе брат си вътре. Когато беше готов, спря го пред мивката и изми ръцете му и мърлявото му лице. После се погрижи за себе си, а след това извади от камизолата си нова банкнота от двайсет лири и я постави в джоба си. Обратно на гарата проследиха табелите, които ги насочваха към наемните файтони. Отминаха перона и тя инстинктивно хвърли поглед, за да се увери, че Шиън не се намира в другия му край. Беше празна с изключение на един човек, който беше така натоварен с багаж, че почти не можеше да ходи. Той се олюляваше под тежестта на куфарите и не забеляза купа вестници точно на пътя му.
— Внимавайте! — извика Фиона.
Твърде късно. Стъпалото му се закачи в тях и той залитна. Строполи се шумно и наоколо се разпиляха куфари. Тя изтича към него.
— Боже! — изстена и го подхвана под мишниците, за да му помогне. — Добре ли сте? Падането си го биваше.
— Така ми се струва — отвърна той и се изправи на крака. Огледа се. — Нищо не изглежда счупено. Безполезни носачи, никога не са наоколо, когато са ти нужни. — Той ѝ се усмихна и отметна косата от лицето си. — Никълъс Соумс — представи се и протегна ръка. — Задължен съм ви.
Фиона понечи да я поеме, но забеляза, че кърви.
— Наранили сте се — каза му.
— О, боже. Мразя гледката на кръв. Особено на моята собствена. Кара ме да се чувствам… доста… замаян.
— О, не! Недейте! Няма да мога да ви вдигна, ако припаднете.
Тя го отведе до една пейка. Той седна и наведе глава между коленете си.
— Ужасно съжалявам.
— Шшт. Стойте мирно, докато не се почувствате по-добре. Аз ще се погрижа за багажа ви.
— Много сте мила — измънка той.
Фиона насочи вниманието си към перона, за да огледа щетите. Кутия за шапки се беше изтъркаляла надалече и тя прати Шийми след нея. Единият от куфарите се беше приземил непокътнат. Другите два се бяха отворили и наоколо имаше разпръснати дрехи. Голяма папка лежеше отворена и вътре се виждаха две рисунки. Бяха ярки и странни на вид, почти детински. Щеше да ѝ коства известни усилия да прибере всичко в куфарите. Въздъхна нетърпеливо; не желаеше да губи време с нечии чужди вещи. Искаше вече да е на път за кораба. Но не можеше просто да остави човека. Той се нуждаеше от помощ. Започна да събира нещата му.
— Картините запазени ли са? — попита той и вдигна глава. — Нали не са пострадали?
— Напълно запазени са — отвърна тя. — Доколкото виждам, няма поражения.
— Слава богу. Те са стоката ми. Ще ги продам.
— Какво? — попита тя раздразнено, докато се мъчеше да натъпче всички вещи обратно в куфара.
— Ще ги продам в Ню Йорк.
— Така ли? — отговори тя и затвори куфара.
Нямаше представа за какво говори господин Никълъс Соумс. Само си дрънка, каза си. Явно не беше на себе си. Никой не би успял да продаде такива картини, изглеждаха така, сякаш Шийми ги е сътворил. Тя приключи с единия куфар и се втурна към другия, започна старателно да подрежда дрехите му обратно вътре. Шийми се появи, теглейки зад гърба си кутията за шапки.