— Благодаря, моето момче — каза Никълъс и му направи място на пейката до себе си.
Фиона отнесе до него първо единия куфар, а после и другия.
— Вече по-добре ли сте? — попита, нетърпелива да потегли.
— Много по-добре, благодаря. Бяхте толкова мили. Не искам да ви задържам повече. Ще се справя.
— Но как ще отнесете всичкия този багаж? — попита загрижено тя.
— О, предполагам, че всеки момент ще се появи някой носач. Вероятно са ужасно заети с пътниците за кораба до Ню Йорк.
— Сигурно не знаете как се стига до него, нали?
— Не точно, но аз самият съм се запътил към пристанището. Към терминала „Уайт Стар”. Вие също ли? Искате ли да си поделим наемен файтон?
— Да — отвърна с готовност тя, облекчена, че няма да издирва пътя сама.
— Добре тогава. Да тръгваме — предложи той.
Фиона кимна и тримата поеха по перона. Този път Никълъс само с три куфара. Фиона носеше папката му и своята пътна чанта, а Шийми се тътреше отзад с кутията за шапки.
Във файтона Фиона, Никълъс и Шийми имаха възможността да се представят един на друг както трябва и на Фиона ѝ се удаде по-добър шанс да огледа странния си нов спътник.
Висок и кокалест, Никълъс Соумс имаше доста момчешки вид. Предположи, че не беше много по-възрастен от нея — в началото на двайсетте си години най-много. Имаше права руса коса, която беше доста дълга отпред и той постоянно я отмяташе от веждите си. Чертите му бяха фини, а носът идеално прав. Имаше хубава усмивка, но най-забележителни бяха очите му. Имаха цвят на тюркоази и бяха оградени с дълги и извити мигли, за които можеше да му завиди всяка жена. Заради начина му на говорене, елегантните дрехи и кожените куфари тя допускаше, че е джентълмен. Обясни им, че е на път за Ню Йорк, а Фиона каза, че те също са тръгнали натам.
— В първа класа ли ще пътувате? — попита той.
Тя поклати глава и си помисли, че Никълъс Соумс е много любезен. По бедните им дрехи и овехтялата пътна чанта личеше, че мястото им е в трета класа.
— Аз пък да. Принудих се да ангажирам плашещо скъпа каюта. Когато правех резервация, вече нямаха свободни единични и ми се наложи да взема двойна.
Изведнъж Фиона се разтревожи. Какво значеше „резервация”, почуди се. Предварително ли трябваше да уговориш пътуването с кораб? Тя мислеше, че е като да се качиш на влака. Купуваш билет и се качваш. Ами ако не беше така?
— Трябва ли да направиш… резервация… за да пътуваш с кораб? — попита тя, уплашена да чуе отговора.
— О, да. Сложна работа е да се качиш на кораб за Америка. Има много хора за настаняване. Но вие сигурно го знаете. Иначе не бихте възнамерявали да се качите на днешния кораб, нали така?
— Разтревоженото ѝ изражение му даде да разбере, че не е знаела.
— Ами… Може да не са продали всичко. Човек никога не знае. Може някой да се е отказал. Идете в бюрото за продажба на билети веднага щом пристигнем и проверете дали има нещо останало. Аз ще гледам мастър Шийми през това време.
— Наистина ли?
— Това е най-малкото, което мога да сторя.
Пътуването не им отне дълго време. Никълъс плати на кочияша предварително уговорената сума, а Фиона му даде половината пари за техния дял. Заедно влязоха в терминала „Уайт Стар” и се запътиха към бюрото за билети. Наоколо цареше пълен хаос. Стотици хора се движеха в различни посоки, носеха чанти или тътреха ракли, сандъци и препълнени куфари.
— Първа класа! — викна един мъж в униформа. — Първа класа на борда. Насам, моля.
Никълъс подкани Фиона да се нареди на опашката, а после двамата с Шийми седнаха, за да я изчакат.
— Да! — кресна троснато служителят.
— Да, моля… Два за Ню Йорк.
— Не те чувам, драга.
Тя прочисти гърло.
— Може ли да получа два билета за трета класа, моля? За днешния кораб.
— Билетите за днешния кораб са продадени преди две седмици. И този за следващата също е пълен. В момента продаваме за този, който ще отплава след две седмици, „Република”.
— След две седмици?
Сърцето ѝ се сви. Не можеха да чакат две седмици. Това би значело да отседнат в хотел в Саутхамптън. Би им струвало състояние. Искаше да отпътува незабавно, още днес. Отново си помисли за Уилям Бъртън и за погледа в очите му. Дали се бяха отказали да я издирват? Ами ако Шиън откриеше в каква посока е тръгнала? Дали Бъртън беше достатъчно вбесен, че да я проследи? Мисълта я ужаси.